Нубанеца изсумтя и намести отеца върху рамото си.
— Пусни го — казах аз. — Няма къде да избяга.
Нубанеца смъкна Гомсти от рамото си и ме погледна. Лицето му беше толкова черно, че нищо не прочетох по него.
— Не е редно, Йорг. Търгува се със злато, не с хора. Той е свят човек. Говори от името на белия Христос.
Гомст го изгледа с омраза, каквато никога не бях виждал в очите му, сякаш Нубанеца току-що се беше сдобил с рога и призоваваше Луцифер.
— Е, сега може да говори на Горгот от името на Христос — казах.
Нубанеца си замълча, лицето му беше непроницаемо.
В мълчанията на Нубанеца имаше нещо, което винаги ме подтикваше да кажа още нещо. Да се обяснявам. Макин ме дразнеше по същия начин, но Нубанеца — повече.
— Не е като да не може да си тръгне — казах. — Ако прецени че иска да се прибере у дома, свободен е да го направи. Само ще трябва да си заработи малко храна за из път и карта, за да не се изгуби.
Нубанеца ме дари с белия полумесец на усмивката си.
Продължихме напред. Някъде в мен шепнеше студен гласец шепнеше за слабост, за тънък ръб, за остър нож, който реже без сълзи, за горещо желязо, което да спре кървенето, преди раната да се е инфектирала. Няма полза да обичаш брата си.
Светлината на Джейн помръкна и взе да пресеква, когато я наближих. Момичето се дръпна от мен и си пое пресекнато дъх. Извих устни и си я представих как пада в пропаст. Получи се дори по-добре от очакваното — тя изписка и стисна очи.
Горгот застана помежду ни.
— Стой далеч от нея, принце на мрака.
И значи аз се дръпнах в сенките отстрани, и продължихме напред и надолу в планината, все по-напред и все по-надолу. Извървяхме широки и сякаш безкрайни тунели, с равен под и сводести тавани. Ръждиви следи се проточваха в успоредни линии по дължината на проходите, макар че нямах представа защо някой би положил желязо по този начин, освен ако ръждивите следи не бележеха тръбите, по които течеше тайният огън на Строителите.
Оставихме Джейн и всичките ѝ родственици, с изключение на двама, на брега на езеро толкова широко, че дори нейната сребърна светлина не стигаше до другия му бряг. Това място също бе дело на Строителите. Камъкът отстъпваше пред водата рязко, в права линия, таванът се протягаше плосък и без декорации. Народът на Джейн се пръсна към колиби от дърво и кожи, вдигнати близо до водата. Поведе ги Горгот, преметнал тежка ръка през раменете на отец Гомст.
Джейн поспря: местеше поглед между двете гротески, които бяха останали да ни вардят. Мълчеше, ала аз усещах потока от неизречени на глас указания.
— Няма ли да ми кажеш нещо на сбогуване, малката? — попитах и се смъкнах на едно коляно пред нея. Жесток хумор набираше на езика ми. — Никакви предсказания? Никакво звънче за туй свинче? Хайде, сподели с мен прозренията си. Заслепи ме с бъдещето.
Тя ме погледна. Светлината ѝ беше болезнена за окото, но аз издържах.
— Решенията ти са ключове за врати, отвъд които не мога да надникна.
Усетих как гняв се надига в гърдите ми, изръмжах и го натиках обратно.
— Не ще да е само това.
— Имаш тъмна ръка на рамото си. Дупка в ума си. Дупка. В спомените си. Дупка… която ме тегли… тегли ме…
Пресегнах се и стиснах ръката ѝ. Това се оказа грешка, защото допирът едновременно изгаряше кожата и смразяваше костта под нея. Бих пуснал ръката ѝ, но не ми беше останала сила дори за това. Виждах единствено очите ѝ.
— Когато я срещнеш, бягай. Просто бягай. Нищо друго. — Имах чувството, че сам изговарям думите, макар да ги чувах изречени с гласа на Джейн.
След това паднах.
Събуди ме светлина на факли.
— Свестява се.
Лицето на Райк беше на педя от моето.
— Ису, Райк, пак ли си правил гаргара с пикня? — Избутах настрана грозната му мутра, хванах рамото му за опора и се изправих. Братята около мен също взеха да се надигат, мятаха раниците на рамо. Макин се приближи откъм брега на езерото, огромният Горгот вървеше зад него.
— Да не си пипнал пак пророчицата на левкротите! — Не беше истински ядосан. Виждах облекчението, скрито в очите му.
— Ще го имам предвид — казах.
Горгот ме изгледа страшно още веднъж, после тръгна напред, понесъл факла с размерите на малко дърво.
Вече не слизахме, а се изкачвахме, тунелът беше покрит с прах, който миришеше на горчиви бадеми. След около хиляда крачки тунелът се разшири в просторна галерия, пресечена от окопи с неясно предназначение, няколко метра широки и дълбоки човешки ръст. До стената при входа на галерията имаше дървена кошара, дъските бяха овързани с въже. Две деца се гушеха едно в друго в нея. Малки левкротчета. Горгот отвори вратата и каза: