Строителите, изглежда, са имали нещо против стълбите. Горгот ни водеше през планината по тесни пътечки, изсечени в стените на безкрайни вертикални шахти. Може би Строителите са имали криле или са левитирали със силата на волята като провиждащите от Индус. Така или иначе, кирките на по-късни поколения бяха изгризали нещо като стълба в летия камък на стените, стълба тясна и опасна. Катерехме се предпазливо, събрали ръце пред себе си и сгърбени от страх, че някое неволно движение с раменете ще ни хвърли право в пропастта. Ако въпросната пропаст беше осветена, не един и двама от братята щяха да се запънат още в началото на вертикалния преход, но мракът скрива всички грехове, а в моя случай ми спести нуждата да ги убеждавам с оръжие в ръка. Мракът поддържаше заблудата, че някъде на седем-осем метра под нас има нормален под.
Странно, но колкото по-дълбока е една дупка, толкова по-силно те дърпа надолу. Хипнотичното очарование, характерно за наточените остриета и заострените върхове на най-добрите оръжия, е характерно и за дълбоките пропади. Докато се катерехме в онези шахти, усещах притегателната му сила остро и постоянно.
Горгот изглеждаше най-малко приспособеният за такова изкачване, а се катереше с лекота. Двете левкротски хлапета подскачаха пред мен, като да бяха на широка поляна, и толкова ме дразнеха с непукизма си, че ми идеше да ги бутна в дупката.
— Защо не се опитват да избягат? — извиках на Горгот, който вървеше напред. Той не ми отговори. Може би пренебрежението на момчетата към опасностите на пътечката имаше нещо общо със съдбата, която ги очакваше, ако стигнеха живи и здрави до върха.
— Ти ги водиш на сигурна смърт. Защо те следват? — продължих.
— Питай тях. — Гласът на Горгот отекна като далечна гръмотевица.
Хванах по-голямото момче за врата и го провесих над бездната. Беше съвсем леко, безтегловно почти, а аз имах нужда от почивка. Безкрайните стъпала вече ми представяха сметката си във вид на схванати мускули и подбити стъпала.
— Как ти е името, малко чудовище? — попитах го.
То ме погледна с очи, които изглеждаха по-черни и по-големи от пропада вдясно от мен.
— Име? Няма име — отвърна детето с висок и сладък гласец.
— Лошо. Аз ще ти дам име — казах. — Аз съм принц и ми е позволено да правя такива неща. Ти ще си Гог, а брат ти — Магог.
Погледнах Кент Червения, който пухтеше зад мен. Никаква реакция от тази посока. Селяшкото му лице не изразяваше нищо.
— Гог, Магог… Ису, къде е свещеникът, когато ми трябва някой да схване библейска шега! — казах аз. — Гигантите от Стария завет бе! Не съм вярвал, че отец Гомст ще ми залипсва!
Обърнах се отново към младия Гог.
— Вие на какво се радвате толкова? Дъртият Горги ви води за закуска на мъртвите.
— Можем да се бием с тях — отвърна Гог. — Така казва законът. — И да го притесняваше, че го държат за врата като коте, не го показваше с нищо.
— А малкият Магог? — Кимнах към брат му, който клечеше на стъпалото над нас. — И той ли ще се бие? — Ухилих се, като си представих как двамцата влизат в битка с магове некроманти.
— Аз ще го защитя — заяви Гог и почна да се гърчи в ръката ми, толкова енергично и бързо, че или трябваше да го оставя на пътечката, или да падна с него в пропастта.
Момчето пропълзя при братчето си и сложи раирана ръка върху раирано рамо. Седяха и ме гледаха с черните си очи, тихи като мишки, че и по-тихи.
— Може пък да стане забавно — каза Кент зад гърба ми.
— Залагам, че по-малкият ще издържи по-дълго — викна Райк и взе да реве от смях, сякаш е казал нещо смешно, но едва не се хързулна в шахтата и смехът му бързо-бързо секна.
— Ако искаш да спечелиш тази игра, Гог, трябва да оставиш малкия Магог да се оправя сам. — И щом го казах, усетих как настръхвам като от студен полъх. — Покажи ми, че имаш силата да се погрижиш за себе си, и може би ще измисля нещо, което некромантите да харесат повече от твоята прегладняла душица.
Горгот тръгна отново напред и братята го последваха мълчаливо.
Тръгнах и аз, вървях и се дръгнех по ръцете. Белезите от тръните пак ме сърбяха.
След десетина минути ме налегна скука и започнах да броя крачките си. Когато стигнах до хиляда, краката ми бях омекнали като желе, бронята ми тежеше като олово, а стъпалата ми трудно намираха опора. Горгот благоволи да даде почивка, благодарение на брат Гейнс, който се спъна, полетя в дупката и врещя цели десет секунди, преди невидимият под да го смълчи.