Некромантката ме прегърна през кръста. Не мога да ви обясня какво изпитах. Обърнахме се да видим битката на Магог.
Детето стигаше до коляното на скелета, не повече. Изглежда, реши, че моментът е подходящ да нападне, и се хвърли напред. Не можеш да очакваш много от петгодишно дете. Немъртвият го сграбчи с костеливите си пръсти и го запрати небрежно в една колона. Ударът беше силен, по колоната остана кръв. Но детето не изплака. Помъчи се да стане, преди вторият скелет да е стигнал до него. Парче кожа висеше от едното му рамо.
Отклоних поглед. Идваше ми в повече, шоуто ми нагарчаше по непонятен начин, нищо че Чела притискаше в мен пищната си мекота. Погледът ми се спря на Гог, който още се бореше с Горгот. Гигантът държеше детето с две ръце, макар че дори едър мъж трудно би се измъкнал и от едноръката му хватка. Не беше за вярване, че в толкова малко същество може да се крие такава сила.
Скелетът беше хванал Магог в едната си ръка и посягаше с другата да му избоде очите.
И тогава ми се стори, че се надига буря. Е, сигурно се надигаше единствено в мен — буря в безлунна нощ, със светкавици, които разкриват света в ослепителни блясъци. Детски глас виеше в главата ми и не млъкваше, макар да го проклинах. Всяка фибра в мен се напрегна до скъсване… но ни една не помръдна и на косъм. Тръните ме държаха. И там, в прегръдката на некромантката, аз гледах безсилен как костеливите пръсти се спускат към черните вирчета на детските очи.
Когато ръката се пръсна, бях изненадан като всички останали. Но пък големите арбалети правят точно така с ръцете, били те живи или мъртви. Нубанеца ме погледна над арбалета. Видях белия полумесец на усмивката му и усетих сила в тялото си. Замахнах, без да се щадя. Черепът в ръката ми фрасна лицето на некромантката. Чу се задоволително хрущене.
30.
Който и да е направил Нубанеца, сътворил го е от скала. Не съм срещал по-солиден човек.
На думи беше пестелив. Братята рядко търсеха мнението му, защото на пътя съвестта е стока, която рядко се търси. Но макар никога да не съдеше, Нубанеца беше роден за съдия.
Измъкнах фамилния меч от ножницата и замахнах да съсека некромантката. Казват, че с мечове като този можеш да пуснеш кръв и на вятъра. Сякаш в потвърждение на това острието изсъска и разсече празен въздух.
Некромантката се движеше прекалено бързо. Черепът я бе изненадал, но втори път едва ли щях да я пипна толкова лесно.
Изглежда, я бях фраснал в носа, ако се съдеше по деформацията. Кръв нямаше, само тъмно петно и гърчеща се плът, сякаш стотици червеи лазеха един връз друг под кожата ѝ.
Повечето братя още стояха замаяни в плен на същата магия, която бе държала и мен. Нубанеца зареждаше нова стрела в арбалета. Макин се мъчеше да изтегли меча си от ножницата. Горгот пусна Гог.
Некромантката си пое дъх, като повей през гъста телена мрежа, който издрънча тихо в гърлото ѝ.
— Това — каза тя — беше грешка.
— О, толкова съжалявам! — казах жизнерадостно и се хвърлих към нея. Тя се плъзна зад колоната и аз едва не налетях с все меча в каменния стълб.
Гог се хвърли към Магог да измъкне братчето си от хватката на скелета. Зърнах светли следи от пръсти върху врата на детето.
Заобиколих предпазливо колоната, но незнайно как некромантката се беше оттеглила зад друга колона, на пет метра от първата.
— Много съм придирчив и не позволявам на всеки да ми прави заклинания — казах и се обърнах да сритам Райк. Него е трудно да го пропуснеш. — Хайде, Райчо! Да им видим сметката!
Райк се съвзе с безсловесен рев, нещо средно между ядосан морж и мечка, която си сритал от зимния ѝ сън. Точно пред него двата скелета се протягаха към децата, които се опитваха да станат от прашния под. Райк надвисна над двамата немъртви и хвана по един череп във всяка ръка. Блъсна ги здраво и от черепите остана ситен трошляк.
После взе да тръска ръце, като ревеше нечленоразделно.
— Студено бе! — успя да каже накрая. — Мамицата им ледена, да ги…
Обърнах се към некромантката. Сещах се за няколко яки остроумия, с които да я замеря, и се чудех кое да избера. Ама като се обърнах, ги забравих всичките. Цялото ѝ лице се гърчеше, не само носът. Плътта по ръцете и краката ѝ се беше стопила и пулсираше. Пищното тяло, съблазнило окото ми, сега носеше всички белези на гладна смърт. Некромантката ме фиксираше с тъмен поглед, блещукащ сред гниещо месо. Засмя се и смехът ѝ беше като мокри дрипи, които плющят на вятъра.