Братята стояха в плътна група край мен. Горгот не беше помръднал от мястото си. Двете деца се гушеха едно до друго в сенките.
— Ние сме много, а ти си сама, милейди. А отгоре на всичко си адски грозна. Затова вземи се скрий някъде и ни остави да минем — казах. Не мислех, че ще ни пусне толкова лесно, но както казва народът — от опит глава не боли.
Червясалата ѝ плът се разпълзя в усмивка толкова широка, че видях челюстната ѝ кост отвъд сглобките. За миг лицето ѝ се нагъна като вълна и зърнахме образа на Гейнс, раззинал уста в предсмъртен ужас.
— Много са мъртвите, дете — каза тя. — Ще ви пусна да минете… в тяхното царство.
Температурата падна и продължи да пада, сякаш нямане дъно, в което да се спре. Стана неприятно студено, после болезнено студено, после вцепеняващо студено и всичко това за нула време. А акомпаниментът… Ужасният стържещ звук на скелети, които си събират кокаляците и се обвиват в призрачна мъгла. Звук, от който ти иде собственоръчно да си извадиш зъбите. Факлата в ръката на Макин се отказа от борбата със студа и угасна.
Мъглата скриваше всичко на метър разстояние. Скелетите идваха към нас бавно, като в сън. Ако не беше горящият факел на Горгот, щяхме да останем в пълен мрак.
Замахнах с меча си към първия нападател. Дръжката беше ледена в ръката ми, но аз я стисках упорито. Ако не друго битката щеше да ме раздвижи и стопли. Скелетът се разпадна на дъжд от чупливи кости. Не ми остана време да извикам победоносно, защото от мъглата излезе друг.
Хвърлихме се в битката и времето изгуби значение. Увиснали бяхме в ледена забрава, където само скършените кости и танцът на мечовете имаха значение. Всеки път, когато съсичах призрачна плът, студът ме захапваше още по-дълбоко. Мечът натежаваше в ръката ми все едно беше изкован от олово.
Видях как Родат умря. Един от скелетите го свари неподготвен. Костеливите пръсти притиснаха главата му, нещо бяло се изля от тях и умъртви живата плът. Родат си беше гадняр, но все пак с огромно удоволствие съсякох мъртвото нещо което го уби. Някой изкрещя зад мен. Брат Йоб сякаш. Беше си чиста проба предсмъртен вик.
Макин се придвижи към мен, по нагръдника му имаше скреж, устните му синееха.
— Нямат край — изхъхри рицарят.
Чух някакъв рев зад нас. Мъглата поглъщаше звуците, но този рев я проби.
— Райк? — извиках с цяло гърло, за да надвикам рева.
— Не! Горгот! Трябва да го видиш как се бие. Истинско чудовище! — извика Макин.
Ухилих се.
А скелетите наистина нямаха край. Настъпваха в редици откъм мрака. Някой до мен умря. Не разбрах кой.
Сигурно бяхме съсекли поне двеста скелета, но продължаваха да прииждат нови.
Мечът ми се заклещи в ребрата на един. Не бях замахнал достатъчно силно. Макин му строши врата с плоската страна на меча си.
— Благодарско. — Думата излезе сдъвкана през безчувствените ми устни.
„Няма да умра тук.“ Повтарях си го упорито, но започвах сам да не си вярвам. „Няма да умра тук.“ Толкова ми беше студено, че дори мислите ми замръзваха. „Няма да умра тук. Замахвай ниско да им сечеш протегнатите ръце. Тези копелета дори не усещат болка. За разлика от кучката. Нея определено я заболя, когато я фраснах в носа.“
„Кучката.“
Когато се съмняваш, остави се на омразата. При други, по-нормални обстоятелства бих отхвърлил този съвет. Омразата те прави предсказуем. Но там, в ужасната зала на костите, вече не ми пукаше за тактика и стратегия. Единствено омразата можеше да ме стопли. Разсякох един скелет и се хвърлих напред.
— Йорг! — Чух стреснатия вик на Макин зад мен, после мракът отне зрението ми, а мъглата наметна дебело одеяло връз трясъка на битката.
Ама колко беше тъмно тук! Мрак, който ти бърка в главата и изтръгва спомените ти за цвят. Замахнах няколко пъти с меча, скърших някакви кости, продължих да сека празния въздух, после ударих в колона и проклетият меч излетя от измръзналите ми пръсти. Заопипвах трескаво пода, но ръцете ми бяха толкова измръзнали, че не бих могъл да намеря с тях и лицето си. Постепенно ми светна, че съм се отървал от скелетите. Не усещах костеливи пръсти около себе си. Тръгнах с препъване напред, без меч, без посока.
Кучката. Наблизо беше. Трябваше да е наблизо. Дебнеше и чакаше да улови в капан душите ни, щом умрем. Чакаше да се нахрани.
Спрях. Опитвах се да не мърдам, което бе трудно, защото треперех зверски от студ. Некромантката беше вдигнала воала. Точно както бе казал Нубанеца, некромантката беше вдигнала воала между световете и мъртвите се изсипваха в нашия. Успеех ли да спра нея, те също щяха да спрат. Вслушвах се напрегнато в тишината. Тишина като дебело кадифе, като мрак. Не помръдвах, напрягах се да я доловя, съсредоточен до краен предел, като струна.