— Карамфили. — Устните ми оформиха думата беззвучно. Сбръчках нос. Карамфилово масло? Миризмата ме поведе. Беше много слаба, недоловима почти, но поради липса на друго, което да следвам, я последвах. Стъпвах тихо, обръщах се насам, после натам, търсех източника.
Напипах тесен вход и хлътнах в някакво помещение, осветено от трептящия пламък на захвърлена факла.
И тогава разбрах откъде се е взела миризмата. Арбалетът на Нубанеца лежеше на крачка от факлата, захвърлен небрежно, тетивата запъната, но самата стрела лежеше на камъните. Тръгнал беше да я търси. Изпреварил ме беше.
— Некромантке — казах аз.
Тя стоеше при входа на поредната шахта. Четвъртитата паст запълваше дъното на стаята и слабата светлина на факлата не проникваше в дълбините ѝ. Държеше Нубанеца пред себе си, навела главата му настрани, притиснала устни към изопнатите въжета на шията му. Виждах нечовешкото напрежение в яките му ръце, но те висяха отпуснати край тялото, пръстите му се свиваха и отпускаха безсилно, мечът му лежеше на пода, дръжката му се губеше в мрака на шахтата.
Некромантката вдигна глава да ме погледне. От зъбите ѝ се стичаше кръв. Явно бе почерпила сила от кръвта на Нубанеца, защото отново приличаше на жена, а не на труп. Кръвта се стичаше от красиви устни по съвършена шия.
— Пратил си след мен свежо месце, принц Йорг — каза тя. — Мммм, овкусено с екзотични подправки. Благодаря ти.
Коленичих и взех арбалета на Нубанеца. Както винаги се изненадах от тежестта му. Сложих стрелата. Некромантката понечи да се скрие зад Нубанеца, да го използва като щит, петите ѝ спряха на ръба на шахтата.
— Студено ти е, принце — каза тя. Внезапната музика в гласа ѝ ме свари неподготвен. Дълбока мелодия, богата и сложна. — Аз мога да те стопля.
Умореното ми тяло откликна на черната песен. Наложи се да прибягна до спомена за разкривеното лице на Гейнс, което бях зърнал в разядената ѝ от червеи плът, за да превъзмогна изкушението. Вдигнах арбалета. Знаех, че нямам сили да го задържа дълго.
— Този студ, дето те мъчи, е студът на гроба — изсъска тя. — И ще те убие.
Усмихна ми се над рамото на Нубанеца, наслаждаваше се на неговата безпомощност.
— Трепериш, Йорг. Свали арбалета. Едва ли ще уцелиш дори приятелчето си, та какво остава за мен.
Беше толкова съблазнителна мисъл. Да оставя арбалета.
— Той не ми е приятел — казах.
Некромантката поклати глава.
— Би умрял за теб. Усещам го в кръвта му.
— Сбъркала си играта, мъртвило. — Вдигнах арбалета още малко и се прицелих. Ръцете ми трепереха, прицелът подскачаше. Още малко и стрелата щеше да изскочи от жлеба.
Некромантката се изсмя.
— Виждам нишките, които свързват живите. Ти имаш само двама приятели, принце. А обичта ти към този сладкокръвен мъж е почти синовна.
„Жертвоприношение.“
Жената притисна с пръсти червените дупки в шията на Нубанеца.
— Нека взема другите. Позволи ми да взема жизнения им сок, а вие двамата, вие може да останете с мен. Заедно ще доим левкротите. Има няколко племена, някои от тях са доста непокорни. Има и други некроманти, срещу които бих могла да използвам жив съюзник, особено умен младеж като теб.
„Играй играта.“
Некромантката се усмихна и тъмният огън отново припламна в гърдите ми.
— Харесваш ми, принц Йорг. Двамата можем да управляваме заедно планинското подземие. — Съблазън капеше гъста от всяка дума. Обещание. Не за обикновено въргаляне в чаршафите на Сали, а нещо силно, невиждано, всепоглъщащо. Жената ми предлагаше избор. Живот, сила, власт. Но като неин подчинен.
„Играй за победа.“
Нубанеца ме гледаше в очите. И за пръв път, откакто го познавах, разбрах какво се опитва да ми каже. Можех да понеса всичко друго. Можех да понеса омраза или страх, или молба. Но той ми прощаваше.
„Зъннн!“
Стрелата удари Нубанеца право в гърдите. Проби тялото му, заби се в нейното и събори и двамата в шахтата. Никой от тях не извика и мина сякаш цяла вечност, преди да се ударят в дъното.
31.
Повечето хора притежават поне една добродетел, която да компенсира пороците им. Нужно е силно въображение да откриеш добродетел у брат Райк.
„Голям“ минава ли за добродетел?