Райк ме нападна с любимия си безсловесен вой. Бързо набра скорост. Не са много вратите, дори яки врати на замък, които могат да спрат Малчо Райчо, когато тича така. Страшничка гледка, особено ако не знаеш, че среща затруднения със завоите. Аз обаче знаех.
Отскочих настрани в последния момент, като проклинах ребрата си. Райк се удари в колоната и отскочи. Редно е да му призная, че няколко камъка от градежа на колоната се разхлабиха и паднаха на пода. Огледах се, грабнах една здрава бедрена кост и го цапнах по главата, когато понечи да се надигне. Костта се пукна през средата, аз я досчупих и така се сдобих с две палки, всяка със става като топка в края.
Да се биеш с Райк е неприятно и дразни по разнообразни начини, но най-дразнещо е упоритото му нежелание да си остане повален. Все се надига. Ето и сега — стана и тръгна към мен. Залиташе, вярно, но иначе псуваше, заплашваше и изобщо не се шегуваше.
— Ще ти натикам очите в устата, момче, и ще те накарам да ги глътнеш — ревеше той. Изплю един зъб.
Отскочих с танцова стъпка назад и го фраснах в лицето с по-дългата палка. Райк изплю още един зъб. Стана ми смешно и се разсмях. Гневът ми се стопи, приятно чувство.
И така, Райк напираше след мен, а аз го държах на разстояние и при всеки сгоден случай го удрях с палките. Това нашето приличаше на бой с мечка. „Фрас! Рев. Тряс! Вой.“ Напушил ме беше страшен смях, което не беше добре, защото една грешна стъпка от моя страна и Райк щеше наистина да ме спипа. А докопаше ли ме с някоя от лапите си… ами, определено щях да си изям очните ябълки. Райк ги правеше такива неща.
Братята взеха да се обзалагат и да ни подвикват насърчително.
— Ще ти извадя червата — уведоми ме Райк. Явно запасът му от заплахи беше неизчерпаем.
За жалост запасът му от енергия май също беше неизчерпаем, за разлика от моя. Добър танцьор бях, вярно, но нещо започвах да бъркам стъпките.
— Ще натроша всяка костица в убавото ти личице, Йорг.
Описали бяхме пълен кръг и се върнахме там, където бях нанесъл първия удар.
— Ще ти измъкна кльощавите ръчички от раменете. — По брадичката му се стичаше кръв. Грозен беше, та чак страшен.
И тогава усетих, че ми се открива шанс. Хукнах право към него, с което го изненадах за втори път. В по-дългосрочен план имах точно толкова шанс да го избутам, колкото той беше успял да избута колоната, но Райк отстъпи крачка назад още при сблъсъка ни. Точно на това се бях надявал. Отстъпвайки, Райк се спъна в крака на Макин, загуби равновесие и се просна по гръб. Грабнах от пода арбалета на Нубанеца и надвиснах над Райк, преди той да се е надигнал. Муцуната на арбалета — тежък железен сокол — сочеше право между очите му.
— Какво да бъде, Малчо Райчо? — попитах. — Като гледам, ще успея да ти пръсна главата, преди да си ме докопал. Ще пробваме ли? Или ще се извиниш?
Той ме изгледа с празен поглед.
— За Нубанеца — рекох. Райк май наистина беше забравил какво е казал.
— Ъ. — Съмнение набръчка челото му. Мъчеше се да фокусира поглед върху арбалета. — Извинявам се.
— Господи боже! — Отпуснах се изтощен, потънал в пот. Братята се струпаха около нас, живнали бяха, и взеха да си оправят сметките по залозите. Смееха се как Райк налетял на колоната. Постарах се да запомня кои са заложили на мен — Бърло, Лъжеца, Грамло, Кент. Все мъже от по-старата генерация, които не се оставяха младостта ми да ги заблуди. Макин дори стигна дотам да се надигне от пода. Плесна ме по рамото.
— Хванахте ли я? С Нубанеца?
Кимнах.
— Дано сте ѝ дали да се разбере — каза Макин.
— О, да. Умря в мъки — отвърнах. Лесна лъжа.
— Нубанеца… — Макин, изглежда, срещаше трудност с подбора на думи. — Той беше по-добър от нас.
Аз не срещнах.
— Да.
Докато с Райк се млатехме, Горгот не беше помръднал. Седеше на студения камък, кръстосал крака под себе си. Тук-там призрачната плът на костеливи пръсти беше оставила мъртви места по кожата му, малки бели отпечатъци, където плътта беше загинала. Не помръдваше, но ме следеше с котешките си очи.
На метър-два от него Гог и Магог се бяха сгушили един в друг.
— Добре се би, момко — извиках на Гог. — Удържа на думата си.
Гог вдигна лице да ме погледне. Главата на Магог се отпусна назад, сякаш вратлето му беше прекършено. Шията му беше белязана от бели линии, мъртви бели линии през тигровите шарки.