Разгърнах картата в главата си и я последвах. Носех книгата на Строителите в раницата си и много пъти я бях разгръщал по пътя от „Падащият ангел“. Нямаше нужда да я вадя сега. Братята щяха да си получат показното по магийки.
Стигнахме до място, където се събираха пет коридора. Сложих една ръка на челото си, а другата протегнах напред и взех да опипвам въздуха, все едно търся правилния път.
— Насам! Близо сме.
Отвор вляво, ръждив по ръбовете от отдавна изчезнала врата.
Спрях пред входа и запалих нова факла от кост и катран. Предишната почти беше догоряла.
— Стигнахме!
Посочих с театрален жест и минах през прага.
Озовахме се в преддверие на подземието, което си бях набелязал на картата. Вратата към въпросното подземие беше три метра висока, гигантско кръгло нещо от лъскава стомана, с болтове, дебели колкото ръката ми над лакътя. Представа нямах с какви заклинания Строителите са я защитили от ръжда, но заклинанията им явно още държаха, защото вратата си стоеше на мястото — голяма, лъскава и ми преграждаше неумолимо пътя.
— И как ше го отвориме т’ва? — изфъфли Райк. Липсваха му зъби, а устните му бяха отекли от якия тупаник, който беше изял от моя милост.
Колкото до въпроса му, нямах никаква представа.
— Мислех да я разбием с твойта глава.
33.
Нарекох го Лъжец в деня, когато прободох с нож дланта му. Ножът излезе, но прякорът остана. Беше кожа и кости, свързани с яки жили.
Истината може и да бе чужда на езика му, но външният му вид не лъжеше.
— На мен ми изглежда доста солидна — каза Макин.
Не можех да споря. Не бях виждал по-солидно нещо от тази врата. Едва ли бих могъл да я одраскам дори с меча си.
— И к’ъв е планът? — Кент Червения стоеше с ръце върху дръжките на късите си мечове.
Хванах лъскавото колело в центъра на вратата и се наклоних назад. Вратата надвисна над мен. Изглеждаше сребърна, истински кралски откуп в сребро.
— Може да изкопаем тунел — казах.
— В Строителски камък? — Макин вдигна вежда.
— Ще пробваме все пак. — Пуснах колелото и посочих Бърло и Райк. — Вие двамата. Започнете оттам.
Те вдигнаха рамене и тръгнаха към посоченото място. Райк стигна пръв и изрита стената. Бърло беше вдигнал ръце пред себе си и ги гледаше замислено.
Избрал ги бях заради физическата сила, не заради бързия ум.
— Макин, дай им млатилото си. Роу, да видим на какво е способен този твой боен чук.
Райк взе чука с една ръка и взе да удря стената. Бърло замахна с млатилото и едва не си саморазмаза главата, когато двете ошипени железни топки отскочиха назад.
— Аз залагам на стената — каза Макин.
След пет минути вече ми беше ясно, че ще се позадържим тук. Вместо да пада на парчета, стената се ронеше на каменен прах. Дори яростните атаки на Райк причиняваха само повърхностни белези.
Братята взеха да посядват, полягваха дори, облегнати на раниците си. Лъжеца си чистеше ноктите с малко ножче. Роу остави фенера си на пода, Грамло извади тесте карти и двамата седнаха да играят. Повечето си плячка тези двамцата бяха загубили точно на карти, но макар да играеха често, не ставаха по-добри в играта. Макин измъкна парче сушено месо и го задъвка съсредоточено.
— Провизиите ще ни стигнат най-много за седмица, Йорг — каза, докато мляскаше.
Крачех напред-назад из преддверието. Знаех, че няма да прокопаем стената. Пратил бях братята да копаят, за да им намирам работа и да не мрънкат. Е, не мрънкаха, но пък трещяха с чукове по стената.
„Може би няма начин да преминем.“ Тази мисъл ме глождеше ужасно, сърбеше ме като място, което не можеш да почешеш, не ми даваше мира.
Цялото преддверие кънтеше от ударите на чука и млатилото. И ушите ми звънтяха. Обикалях по периметъра, повлякъл върха на меча си по стените, и мислех. „Няма начин да минем.“ Гог клечеше в едно кьоше и ме гледаше с тъмни очи. Стигнех ли до полегнал брат, го прескачах като повален ствол. Докато подминавах Лъжеца, усетих нещо различно в текстурата на стената. Изглеждаше същата, но под острието на меча се усещаше различно — не беше нито метал, нито камък.
— Горгот, я ела да помогнеш малко. — Не погледнах да видя дали е станал.
Прибрах меча в ножницата и извадих кинжала си от канията на колана. Приближих се и прокарах върха по странното място. Пробвах с различен натиск и успях да надраскам повърхността. Установих единствено, че не е от дърво.
— Какво? — Сянката на Горгот падна върху мен, треперлива от светлината на факлите.
— Надявах се ти да ми кажеш — рекох. — Или поне да отвориш това нещо. — Ударих с юмрук по панела. Стори ми се, че бие на кухо.