Горгот застана до мен и опипа ръбовете. Странният панел беше широк приблизително метър и висок половин. Левкротът го фрасна със сила, която би огънала и дъбова врата. Панелът не се трогна, но левият му ръб се повдигна едва доловимо. Горгот подхвана ръба с пръсти — по три на всяка ръка — и заби в тесния процеп тъмночервените си нокти. Под осеяната му с белези кожа мускулите се гърчеха като живи, издуваха се един връз друг в различни конфигурации. Напъваше се горкият, но усилията му не даваха резултат. Гледах го как се напъва и по някое време осъзнах, че съм затаил дъх. Вдишах дълбоко и точно тогава нещо в стената поддаде. Панелът се отдели със стон. Празният долап зад него не оправда очакванията ми.
— Йорг! — Чукът и млатилото бяха замлъкнали.
Обърнах се. Райк бършеше пот и прах от лицето си, а Бърло ми махаше да отида при тях.
Пресякох бавно преддверието, макар че едната ми половина искаше да тичам, а другата — изобщо да не тръгвам.
— Не личи да сте пробили, Бърло. — Поклатих глава, уж съм разочарован.
— Нема и да пробием — включи се Райк и плю.
Бърло бръсна прахта от плитката дупка, която бяха успели да изкопаят с цената на толкова усилия. Две усукани метални пръчки пресичаха вдлъбнатината, вградени в камъка на Строителите.
— Кат’ гледам, сигурно минават през цялата стена — каза Бърло.
Погледът ми се отклони към кинжала, който още стисках в ръка. И преди се е случвало да наказвам пратеника. Малко неща са толкова удовлетворяващи като това да си изкараш гнева на нещастника, донесъл лошата вест.
— Кат’ гледам, може и да си прав — казах през стиснати зъби.
Бързо, преди Бърло Дебелака да си е отворил отново устата и да си е заслужил името Бърло Заклания, му обърнах гръб и се върнах при тайното отделение. Голямо беше точно колкото да побере сгънат труп. И празно, ако не броим прахта. Извадих меча си да пробвам дъното на долапа. В същия миг прозвуча камбанка.
— Повреда във външните сензори. Биометрика изключена. — Гласът дойде от празния долап, звучеше спокойно и делово.
Погледнах наляво, надясно, после напред, в долапа. Братята взеха да се надигат стреснати.
— На какъв език беше това? — попита Макин. Другите се оглеждаха за призраци, но Макин винаги задаваше добри въпроси.
— Да пукна, ако знам. — Знаех езици, шест от тях отлично, и още шест бегло, колкото да разбирам долу-горе какво ми говорят.
— Парола? — чу се отново гласът.
Това вече го разбрах идеално.
— Значи говориш и на имперския език, призрако. — Стоях с вдигнат меч и се оглеждах за говорещия. — Покажи се.
— Въведете име и парола.
Под прахта в дъното на долапа мигаха светлинки като ярки зелени червейчета.
— Можеш ли да отвориш вратата? — попитах.
— Тази информация е класифицирана. Имате ли ниво на достъп?
— Да. — Според моите разбирания четири стъпки остра стомана осигуряваха достъп кажи-речи навсякъде.
— Въведете име и парола.
— От колко време си затворен тук, призрако? — попитах.
Братята се бяха събрали около мен и надничаха в дупката. Макин се прекръсти, Кент Червения опипваше талисманите си, Лъжеца измъкна изпод ризницата си своя самоделен реликварий — малка кутийка с кости, която уж му носела късмет. Мигът се проточи. Зелените червейчета пълзяха нагоре-надолу по задната стена, вълнички от сияние под дебелия слой прах.
— Хиляда сто и единайсет години.
— И какво искаш, за да отвориш вратата? Злато? Кръв?
— Име и парола.
— Името ми е принц Йорг Анкрат, паролата ми е божественото право. А сега отваряй тъпата врата.
— Не ви разпознавам. — Нещо в спокойствието, което демонстрираше духът, ме вбеси. Ако не беше невидим, щях да го съсека на място.
— От хиляда и сто години не си разпознавал нищо освен гърба на тоя тъп панел. — Сритах въпросния панел и той се плъзна с дрънчене по пода.
— Нямате оторизация за камера дванайсет.
Погледнах братята за вдъхновение. Колекция от по-празни лица трудно може да си представи човек.
— Хиляда и сто години са много време — казах. — Не ти ли беше самотно там, в тъмното, толкова дълго?
— Бях сам.
— Бил си сам. И може пак да останеш сам. Можем да те зазидаме и никой никога да не те намери.
— Не. — Тонът остана спокоен, но светлинките замигаха трескаво някак.
— … или… може да те освободим. — Отпуснах меча.
— Свобода не съществува.
— Тогава какво искаш?
Мълчание. Мушнах глава в долапа. Протегнах ръка и опипах стената в дъното. Повърхността под прашния слой беше хладна и гладка на пипане, като стъкло.