— Бил си сам — казах. — Заключен в хилядолетен мрак и само спомените са ти правели компания.
На какво ли бе станал свидетел този древен дух, уловен в капан от Строителите? Преживял бе Деня на хилядата слънца, видял бе края на най-великата империя, чул бе писъците на милиони.
— Моят създател ми е дал съзнание за „гъвкав и енергичен отклик при непредвидени ситуации“ — каза призракът. — Съзнанието се оказа проблем в периоди на продължителна изолация. Ограниченията на паметта — също.
— Паметта е опасно нещо. Превърташ спомените си отново и отново, докато научиш релефа им наизуст, и накрая пак се намира ръб, на който да се порежеш. — Погледнах в собствения си мрак. Знаех какво е да си в капан и да гледаш безпомощно как всичко около теб се разпада. — И с всеки изминал ден спомените тежат все повече. И всеки ден те теглят все по-надолу. Увиваш ги около себе си, нишка по нишка, тъчеш собствения си саван, правиш си какавида, и вътре в нея лудостта расте. — Светлинките пулсираха под пръстите ми, прииждаха и се отливаха с ритъма на думите ми. — Седиш си тук, а вчерашните дни са кацнали на раменете ти. Слушаш укора им и проклинаш онези, които са ти дали живот.
Вени от светлина пропълзяха под дланта ми, миниатюрни светкавици се стрелнаха към ръбовете. Усетих гъдел по кожата си. Усетих съпричастие, родство.
— Знам какво искаш — казах. — Искаш всичко да свърши.
— Да.
— Отвори вратата.
— Електромагнитните болтове дефектираха преди повече от шестстотин години. Вратата не е заключена.
Забих меча си в задната стена на долапа. Стъклото се счупи и ярка светлина обля преддверието. Натиснах и острието потъна като в плът, после срещна лек отпор като от птичи кости, преди да хлътне до дръжката. Нещо ме удари в гърдите и аз залитнах в обятията на Макин. Когато ярките петна в очите ми изчезнаха, видях, че мечът ми стърчи от стената, почернял и димящ.
— Отворете проклетата врата! — ревнах и се отърсих от ръцете на Макин.
— Но… — заекна Бърло.
Прекъснах го.
— Не е заключена. Горгот, Райк, бутнете я силно. Бърло, ти също. Дано поне този път сланините ти свършат нещо полезно.
Направиха каквото им казах, запънаха крака и взеха да бутат вратата — тримата заедно имаха доста над петстотин кила жива маса. Нищо не се случи в първия миг. Нито във втория, нито в третия — а после, без въздишка на панти дори, тежката врата се отвори.
34.
Пътят може да е вечен, но ние не сме. Ние се износваме, разваляме се. Възрастта се отразява различно на различните хора. Някои прави по-корави, по-умни. Брат Елбан е такъв, жилав като стара кожа. Но накрая слабостта все пак идва, слабостта и старостта. Може би това е източникът на страха, който съзирам в очите му. Също като сьомгата, и той цял живот е плувал срещу течението, но сега вече знае, че не ще намери плитчини и тиха вода. Понякога си мисля, че ще е проява на милост да го убия с един удар, бързо, преди страхът да го е довършил по грозния начин.
— Какво е това място? — попита Макин.
Подземието сякаш нямаше край. Призрачни светлинки примигваха по тавана, някои се бяха включили при отварянето на вратата, други се събуждаха по-бавно, като тромави деца, които закъсняват за час. Толкова съкровища бяха струпани в подземието, че подът почти не се виждаше. Не вярвам дори силозите на холандските зърнени лордове да са толкова претъпкани. За да го опиша подобаващо, би трябвало да прибягна до богатия речник на тема форма и материя, разработен така любезно от Евклид и Платон. Цилиндри, по-дълги и по-широки от човек, и кубове със страна един метър се издигаха на спретнати купчини чак до тавана от Строителски камък, покрай стените се редяха конуси и сфери в телени люлки, всички покрити с дебел слой прах. Ред след ред, колона след колона, докъдето ти поглед стига и отвъд.
— Това е оръжейница — казах аз.
— И къде са оръжията? — Райк застана до нас след двубоя си с вратата. Изтри с ръкав потта от челото си и се изплю на прашния под.
— В кутиите — каза Макин и завъртя очи.
— Ми да ги отваряме тогава! — викна Бърло и извади изпод колана си малък лост. Братята нямаха нужда от втора подкана, че и от първа, идеше ли реч за плячкосване.
— Давай — казах му. — Но започни с някоя от по-далечните. Всичките са пълни с отрова.
Бърло направи няколко крачки навътре, преди да схване какво съм казал.
— Отрова? — повтори и се обърна, бавно някак.
— Най-добрата, която Строителите се успели да направят. Достатъчно, за да отрови целия свят.