— И как точно ще ни помогне това? — попита Макин. — Ще се промъкнем в кухните на Червен замък и ще сипем отрова в супата? Този план подхожда на детска игра, Йорг.
Направих се, че не съм чул последното. Въпросът му беше добър, а и в момента не бях в настроение да се карам с Макин.
— Тези отрови не е нужно да ги поглъщаш. Убиват по въздуха — казах.
Макин потри с длан лицето си, бавно, от очите надолу към брадичката.
— И ти откъде ги знаеш тези работи, Йорг? Погледнах я онази твоя книга, но там не пише нищо за отрови, дето убиват по въздуха.
Посочих с пръст натрупаните оръжия.
— Това са отровите на Строителите. — Измъкнах книгата от колана си. — Това е картата. А това — посочих Горгот — е доказателството колко са силни. Той, както и Алените от Червен замък.
Тръгнах към Горгот, който стоеше облегнат на лъскавата сребриста врата.
— Ако си направите труда да претърсите това подземие — продължих, — което не ви съветвам да правите, ще намерите цепнатини, през които подпочвените води влизат и излизат. И къде отива тази вода?
Замълчах в очакване на отговор, после си спомних какъв е интелектуалният капацитет на слушателите ми.
— Къде отива всяка вода? — Все същите празни погледи. — Надолу бе!
Сложих ръка върху деформираните оголени ребра, които стърчаха от гръдния кош на Горгот. Той изръмжа — и мечка гризли не би се справила по-добре — и вибрацията под ребрата му буквално ужили пръстите ми.
— Изтича надолу към долината, където макар и силно разредена, отровата превръща хората в чудовища. А откъде идва водата? — попитах.
— Отгоре? — Макин поне имаше куража да опита.
— Отгоре — съгласих се. — Нашата отрова се просмуква в почвата и малкото, което стига до Червен замък, боядисва хората там, Алените, в приятния нюанс на варен омар. И точно това, братя мои, прочетох за отровата в тази книга, писана преди има-няма хиляда години и озовала се в ръцете на вашичкия Йорг.
Обърнах гръб на Горгот, преди да е решил дали да ми хвърли един бой. Личеше си, че го сърбят ръцете.
— И тези отрови, в интересните си кутии, са направили всичко това, забележете, само с едно изтичане, случило се в древни времена и размивало се в продължение на хиляда години. С други думи, брат Бърло, добре ще е засега да прибереш лоста и да не бараш кутиите.
— И к’во ше праиме ние с тях, Йорх? — изфъфли Елбан до лакътя ми. — Мръсна работа ми се види туй, честно.
— Най-мръсната от мръсните, старче. — Плеснах го по рамото. — Ще запалим бавен огън и ще си плюем на петите. Горещината ще напука обвивките на тези прекрасни играчки и димът ще превърне Червен замък в костница.
— Ще спре ли там обаче? — Макин ме стрелна с остър поглед.
— Може би. — Изгледах поред братята. — Лъжец, Роу, Бърло, искам да намерите материал за огън. Кости и катран, ако няма друго.
— Йорг, ти рече, че тук имало достатъчно отрова да отрови целия свят — каза Макин.
— Светът вече е отровен, сър Макин — отвърнах.
Той сви устни.
— Но това може да се разпространи. Може да обхване цял Гелет.
Бърло и другите спряха при вратата и се обърнаха да чуят отговора ми.
— Баща ми поиска Гелет — казах аз. — Не уточни как иска да му го доставя. Ако му дам димяща руина, ще я вземе и ще ми благодари, може да си сигурен. Мислиш ли, че би се спрял пред нещо, ако това е цената да укрепи границите си? Дори престъпление? Най-тежкото престъпление?
Макин свъси вежди.
— А ако изпаренията стигнат до Анкрат?
— Това — рекох — е риск, който съм готов да поема.
Макин ми обърна гръб. Ръката му лежеше върху дръжката на меча.
— Какво? — извиках след него и гласът ми отекна в прашното подземие на Строителите. Разперих ръце. — Какво? И не смей да ми говориш за невинните. Малко е късно за сър Макин от Трент да защитава девици и пеленачета. — Съмненията на Макин не бяха единствената причина за гнева ми. — Невинни няма. Има успех, и има провал. Кой си ти да ми казваш какво да рискувам и какво не? Раздадоха ни слаби карти, но аз все пак ще спечеля играта!
Тирадата ме остави без дъх.
— Ама много ше погинат, Йорх — каза Елбан.
Човек да си помисли, че като са ме видели да убивам брат Гемт заради много по-незначителен спор само преди броени седмици, другите ще си вземат поука, ама не.
— Един живот или десет хиляди, не виждам разлика. Тази валута не я разбирам. — Мечът ми лъсна до врата му. Извадил го бях толкова бързо, че бедният Елбан не можа да реагира хич. — Ако ти отрежа главата веднъж, по-малко лошо ли ще е, отколкото ако я отрежа три пъти?
Не ми идеше отвътре обаче. Не знам защо и как, но след като загубих Нубанеца усещах братята си по-скъпи на сърцето, нищо че бяха крайпътен боклук.