— Ису Христе. — Макин така и не затвори уста, макар думите му да бяха свършили.
— Бягайте! — Крясъкът на Бърло прозвуча странно приглушен.
— Защо? — Разперих ръце да поздравя унищожението. Нямаше къде да избягаме.
Видях как братята падат. Времето се забави, кръвта пулсираше ледена във вените ми. Между два удара на сърцето ми вълната ги събори всичките, първо Райк, погълнат от сивия вихър, нищожен като дете пред океанска вълна. Горещият вятър ме удари в краката. Усетих как мъртвите минават през мен, усетих киселата жлъчка на некромантска кръв в устата си.
Известно време се носих като дим над кланицата.
Лежах в нищото. Не знаех нищо, нищо не усещах. Мир, по-дълбок от съня, докато…
— О! Браво брависимо! — Гласът се вряза в мен, твърде близо и някак смътно познат. — Блудният син обърна зимата на нашата стара война в прежурящо лято. — Думите се носеха като стих, имаха вътрешен ритъм и нещо чуждестранно в изговора.
— Престани или Шекспир ще се обърне в гроба си, сарацине. Цитираш неточно, а и майчиният език на поета не ти се удава. — Женски глас, кадифен и богат.
„Просто бягай.“
— Той е събудил Слънцето на Строителите, а вие се шегувате? — Детски глас, на момиче.
— Ти още ли не си умряло, дете? Дори сега, когато планината се изравни със земята? — Жената май беше разочарована.
— Остави момичето, Чела. Кажи ми кой стои зад това хлапе? Да не би Корион да се е отегчил от граф Ренар и да е сложил нова фигурка на дъската? Или Мълчаливата сестра най-сетне е направила своя ход?
Сагеус! Познах го.
— Надява се да спечели играта с помощта на това недорасло момченце? — Жената се изсмя.
И нея познах. Некромантката.
— Пратих те в ада, пронизах сърцето ти със стрелата на Нубанеца, кучко — рекох.
— Какво, в името на Кали…
— Той ни чува! — прекъсна го жената. Чела. Помнех отлично гласа ѝ. Все пак тя беше единственият труп, успял да ме възбуди.
Оглеждах се за тях в гъстия дим.
— Не, абсурд — каза Сагеус. — Кой стои зад теб, момче?
Не съзирах нищо в ослепителния вихър, който ме обвиваше.
— Йорг? — Шепот в ухото ми. Момичето. Сияйното дете на чудовищата.
— Джейн? — прошепнах в отговор. Помъчих се поне, защото не чувствах нито устните си, нито друга част от изтерзаното си тяло.
— Ние не се крием в етера — каза тя. — Самите ние сме етерът.
Замислих се над думите ѝ.
— Искам да ви видя.
Поисках го с цялата си воля. Пресегнах се да ги открия.
— Искам да ви видя — повторих, по-силно този път. И нарисувах образите им в дима.
Чела се появи първа, стройна и апетитна като при първата ни среща, татуираните въртулки по тялото ѝ трептяха като живи. Сагеус беше следващият, когото извадих от нищото. Гледаше ме с кротките си очи, кръгли и застинали като воденичен вир. Джейн пристъпи до него. Сиянието ѝ беше слабо сега, нищо и никакво блещукане под кожата. Имаше и други силуети в мъглата, сред тях един по-тъмен и смътно познат. Опитах се да го видя ясно, влях волята си в това. Сетих се за Нубанеца… Нубанеца и собствената ми ръка на някаква врата, и усещането, че пропадам. Déjà vu.
— Кой ти дава тази сила, Йорг? — Чела ме замери с изкусителна усмивка. Вървеше с бавна стъпка около мен, като пантера, която си играе с плячката.
— Сам си я взех.
— Не. — Сагеус поклати глава. — Тази игра се играе толкова отдавна, че дребни номера не минават. Всички играчи са известни. И те, и наблюдателите. — Сагеус кимна към Джейн.
Не му обърнах внимание, наблюдавах Чела.
— Сринах планината отгоре ти.
— Значи съм погребана. И какво? — Намек за истинската ѝ възраст обагри гласа ѝ.
— Моли се никога да не те изровя — рекох.
Погледнах Джейн и попитах:
— Значи и ти си погребана?
Сиянието ѝ потрепна за миг и видях друга Джейн на мястото ѝ — смазана, прекършена. Парцалена кукла между отломки от скали на някакво тъмно място, където нямаше друга светлина освен собственото ѝ сияние. Кости стърчаха от хълбока и рамото ѝ, бели кости с кръв по тях, черна на слабия светлик. Момичето завъртя леко глава и сребърните му очи срещнаха моите. Сетне потрепна отново и видях предишната Джейн, застанала пред мен свободна и ненаранена.
— Не разбирам. — Но разбирах.
— Бедната сладка Джейн. — Чела обикаляше в кръг около момичето, но от разстояние.