Братята не говореха много по обратния път, чувстваха празнините в редиците ни, потиснати бяха от осезаемата липса на Нубанеца. Гог, от друга страна, преливаше от енергия, търчеше напред, гонеше зайци и ни засипваше с въпроси.
— Защо таванът е син, брат Йорг? — питаше момчето. Изглежда, смяташе, че външният свят е просто друга пещера, но по-голяма. Някои философи от древността са на същото мнение.
Имаше и други промени. Червените ивици по кожата на Гог бяха станали по-наситено червени, а лагерните огньове, които палехме вечер, буквално го хипнотизираха. Детето зяпаше запленено пламъците и се примъкваше все по-близо до тях. Горгот го дърпаше назад в сенките, сякаш силният интерес на детето към огъня го тревожеше.
Пътищата ставаха все по-познати, наклонът — по-малък, нивите — богати. Вървях по пътеките на детството си, онова златно време, в което дните минаваха лесно и без грижи, под съпровода на майчините ми песни и без нито една горчива нотка. И така до шестата ми година. Тогава бях научил от баща си първия от поредицата трудни уроци, уроци за болка, загуба и жертви. Гелет бе обобщил това обучение. Победа без компромис, без милост или колебание. Скоро щях да благодаря на крал Олидан за уроците, щях да му разкажа какво съм сторил на враговете му. И той щеше да одобри.
Колкото повече наближавахме Висок замък, толкова по-често се сещах за Катерин. Нямах друго за правене и мислите ми постоянно се връщаха към нея, предъвкваха спомените за кратката ни близост. Мислех си как светлината гали лицето ѝ, как подчертава скулите и пълните ѝ устни.
Навлязохме в сърцето на Анкрат с подбити крака и уморени от път, дотолкова потънали в собствените си мисли, че дори не се сетихме да откраднем коне, които да облекчат последната част от прехода ни. Затворех ли очи, виждах как новото слънце изгрява над Гелет, през Гелет, и чувах писъците на мъртвите.
Изкачихме Остенов хребет и видяхме бойниците на Висок замък. Оставаха ни още седем мили път до портите. Слънцето залязваше алено на запад, сякаш ни зовеше да се състезаваме кой пръв ще стигне града.
— Ше бъдеме херои, нали, Йорх? — попита Елбан. Каза го колебливо, сякаш въпреки напредналата си възраст още не беше докрай сигурен, че целта оправдава средствата.
— Герои? — Свих рамене. — Ще бъдем победители. А само това има значение.
Последната миля изминахме във вечерния здрач. Стражите при портата на Долния град ни пуснаха, без да задават въпроси. Или бяха познали своя принц, или нещо в мен беше събудило инстинкта им за самосъхранение. Влязохме в града, без да срещнем съпротива.
— Брат Кент, я заведи момчетата в Долния град да пийнат. В „Падащият ангел“ например. — Двамата със сър Макин щяхме да идем в двора сами. Другите нямаха място в двореца на татко.
С Макин продължихме към Високия град и скоро стигнахме до самия замък. Минахме през Тройната порта и аз се отърсих решително от умората. Пресякохме Олтарния двор, който тънеше в черните сенки на залязващото слънце.
Докато стигнем до тронната зала, вече бях събрал силите си и крачех наперено. Огледах се най-напред за Сагеус, потърсих го до краля, сетне и сред бляскавото множество. Продължих да се оглеждам за него, докато херолдът съобщаваше на висок глас за появата ни. Видях Катерин — стоеше до кралицата с ръка на рамото ѝ и гледаше строго бедния Йорг. Нарочно оставих тишината да се проточи.
— Къде си скрил изрисувания си дивак, татко скъпи? Нямах търпение да видя отново стария отровител на сънища.
Плъзнах още веднъж поглед по морето от лица.
— Дългът на Сагеус към короната го прати отвъд границите. — Лицето на баща ми остана безизразно, но аз все пак го видях как стрелва с поглед кралицата и сестра ѝ.
— Дано скоро се върне — казах. Значи езичникът беше избягал…
— Разбрах, че си докуцукал обратно без Горски страж — каза кралица Сарет, положила ръце върху закръгления си корем. — Значи ли това, че всички са загинали? — Усмивка трепна по правата линия на устата ѝ. Забележително красива уста, нека отбележа за протокола.