— Трябва да си жесток човек, за да намушкаш с нож единствения си син, Хана.
— Не е единственият му син. Сарет носи твоя племенник. Детето ще се роди и ще бъде престолонаследник.
— Дали ще го погребат тук, как мислиш? — каза Катерин. — В майчиния му гроб, до малкото му братче?
— Зарови палетата при кучката и запечатай гроба, тъй викам аз.
— Хана! — Долових, че Катерин се отдалечава от мен.
Бяха ме отнесли в гробницата на мама, малка камера в подземията. Когато за последен път дойдох тук, подът беше покрит с дебел слой прах, без следа от стъпки.
— Била е кралица, Хана — каза Катерин. Чух, че забърсва нещо. — Вижда се силата в нея.
Върху мраморния капак на ковчега имаше релефен образ на майка ми, сякаш покойната лежи в мир, събрала ръце в последна молитва.
— Сарет е по-хубава — каза Хана.
Катерин се върна при мен.
— Една кралица трябва да е силна. — Усетих пръстите ѝ на челото си.
Преди четири години. Преди четири години бях докоснал онова мраморно лице и бях дал клетва повече да не се върна, никога. Тогава бях пролял последната си сълза. Зачудих се дали и Катерин е докоснала лицето на мама, дали е погалила същия мрамор.
— Нека сложа край, принцесо. Хем и момчето няма да се мъчи повече. Ще го положат при майчицата му и при малкия принц — рече Хана, подсладила умело гласа си. Усетих пръстите ѝ около гърлото си, сухи и груби.
— Не.
— Нали сама рече, че си искала да умре — каза Хана. Може да беше стара, но ръцете ѝ бяха силни. Колко ли кокоши вратове беше извила на младини? Не ще да са били малко. И не само кокоши. Някое и друго бебе например. Натискът нарастваше, бавно, но сигурно.
— Така беше. Там, на стъпалата пред трона, докато кръвта му още беше гореща — отвърна Катерин. — Но вече толкова дълго го гледам как се е вкопчил в живота и едва се държи, че… не знам, стана ми навик. Нека си отиде, когато сам е готов. От такава рана никой не е оцелял. Нека сам избере кога да се откаже.
Натискът нарасна още малко.
— Хана!
Ръката се махна.
40.
Загръщаме своя жесток и непознаваем свят с измислени теории. Хвърляме хартиени мостове от религия и наука над пропастите в познанията си и вярваме, че сме наложили ред в хаоса. И през повечето време тази измислица върши работа. Плъзгаме се по повърхността в неведение за дълбините отдолу. Като водни кончета над водата на дълбоко езеро, ние следваме произволните си пътечки към безсмислените си цели. И така, докато нещо не се пресегне към нас от студените дълбини.
Най-големите лъжи пазим за самите себе си. Играем игра, в която ние сме боговете, в която ние решаваме, а течението ни следва. Преструваме се на по-висши, издигнали се над дивото. Въобразяваме си, че държим здраво юздите на света, че цивилизацията е нещо стабилно и дълговечно, а не тънък слой декоративен лак, че здравият разум ще ни следва и в тъмните места.
Научих тези уроци, когато бях на десет години, но после забравих голяма част от тях. Само за броени мигове Корион ме научи на всичко това, а само след няколко удара на сърцето волята ми се люшна като пламъче на вятъра и угасна.
Лежах до Нубанеца на стъпалата, с омекнали кости. Единствено очите ми се движеха, следваха неотклонно стареца. Ако светлината беше друга, старецът не би изглеждал толкова страшен. Напомняше ми малко за учителя Лундист, но беше по-гърчав от него, по-гладен някак. Не лицето му вдъхваше ужаса, който изпитвах, нито дори очите му. Не, ужасът се раждаше от мисълта, че всичко това е просто кожа, опъната върху бездна, побрала празнотата на света.
Още щом го зърнах — обикновен старец с мръсна роба — се изпълних със силен страх, онзи вид страх, който по-късно срамът изтрива от спомените ни. Страх, който заекът изпитва при вида на нападащ ястреб. Страх, който те превръща в животно. Ужас, заради който си готов да пожертваш майка, брат, всичко и всеки, ако това ще ти даде шанс да побегнеш.
Корион се дотътри до нас, наведе се и хвана китката ми. Докосването в миг смълча дивия ужас, който с един замах беше смел всичко мъжко в мен. Потокът от страх пресекна, все едно старецът бе затворил канелката на бъчва с вино. Без да каже и дума, Корион ме повлече през прага. Усетих каменните плочи на пода да стържат по бузата ми.
Стаята беше празна, ако не броим арбалета на Нубанеца, опрян до отсрещната стена. Представих си как Корион се затваря в празното помещение, място, където да остави старата си плът, докато се взира във вечността.
— Значи ловецът на Сагеус най-сетне си е намерил майстора, а?