Опитах се да отговоря, но устните ми не помръднаха. Корион знаеше за сънния вещер и неговия ловец. Нарекъл ме бе „принц на тръните“. Какво друго знаеше?
— Знам всичко, дете. Всичко, което ти знаеш, тайните, които криеш. Дори тайните, които си забравил.
Можеше да ми чете мислите!
— Като отворена книга — каза Корион. Обърна главата ми с ботуша си, така че да гледам към арбалета на Нубанеца.
— Заинтригува ме ти, принце Йорг Анкрат — каза старецът и застана до арбалета. — Сега се чудиш защо човек със сила като моята не е станал император на всички земи.
Така си беше, чудех се.
— Защото император трябва да стане един от Стоте. Народите няма да последват чудовище като мен. На тях им дай кръвна линия, божествено право, кралска издънка. Затова ние, които сме взели силата си от места, където другите не дръзват да пристъпят… ние играем играта на тронове с фигури като граф Ренар, фигури като твоя баща. С фигури като теб може би.
Наведе се да докосне арбалета. Въздухът около оръжието затрептя, сякаш някой е отворил вратичката на напалена пещ.
— Мда. Идеята всъщност ми допада. Нека Сагеус разполага с крал Олидан, нека се поти да подчини баща ти на волята си. Аз пък ще взема първородния му син.
Страхът се беше притаил достатъчно и гневът ми намери пролука да надигне глава. Представих си как старецът умира, нанизан на меч, а моята ръка е на дръжката.
— Нека дивото те закали и ако оцелееш, след време блудният син ще се завърне като змия в бащината пазва. И преди пионки са вземали царе. — Вдигна ръка, уж премества фигура на шахматна дъска. — Току-виж излязло нещо от теб, шипков принце. Фигура, която да спечели играта.
Взе арбалета, все едно тежкото оръжие беше перце. Вдигна го към устните си и прошепна някаква дума, толкова тиха, че не я чух. С пет крачки стигна до вратата и остави арбалета до главата на Нубанеца.
— Черен офицер да пази моята пионка. Колкото до теб, момче, ти ще забравиш за граф Ренар.
„Да бе.“
— Насочи отмъщението си където пожелаеш, сподели го със света, пролей малко кръв. Но никога не се връщай тук. Кракът ти да не е стъпил на тази земя. Дори мислите ти да не свръщат насам.
Можех единствено да го гледам. Той се приближи. Коленичи до мен, хвана ме за яката и дръпна лицето ми към своето. Срещнах празните му очи. Усетих как ужасът се надига отново, порой, който да ме отнесе. И по-лошо, усетих студените му пръсти вътре в черепа си, изтриваха спомени, променяха цели.
— Забрави Ренар. Обърни отмъщението си срещу света.
„Ренар ще умре.“
— От… моята… ръка… — Незнайно как устните ми произнесоха думите.
Но той вече бе отнел остротата им, притъпил бе моята острота. Не помнех как съм стигнал до тази кула, дори името на стареца не помнех.
Старецът се усмихна. Наведе се да прошепне нещо в ухото ми. Помня дъха му на шията си и вонята на разложение.
После чух думите му и изгубих свяст.
Червеи се гърчеха зад очите ми. Нищо от стареца не остана в спомените ми, само дупка, където не можех да погледна. Ренар стана име без тежест, а омразата ми стана дар за всички останали.
Падах в непрогледен мрак, оглушен от собствените си писъци. Нечии ръце се сключиха около гърлото ми, а в мрака моите откриха гърло, което да стиснат. Хватката се стегна, стегна се още… Писъците затихнаха в съскане, гъргорене, после тишина. Стисках. Ръцете ми се превърнаха в железни куки. Стисках толкова силно, че беше чудо как костите на ръцете ми не се скършиха като сухи вейки.
Падах през непрогледен мрак, през тишина, съществуваха само ръцете на моето гърло и гърлото в моите ръце, и гладът за въздух, и оглушителните удари на полудялото ми сърце.
Падах през години. Падах през целия си живот…
Паднах на земята. Ударих се силно. Очите ми се отвориха. Лежах на каменен под. Лилаво лице се пулеше насреща ми, очите — оцъклени, езикът — подут и изплезен. Дневна светлина се лееше през висок прозорец. Сърцето ми се блъскаше в гръдната кост, сякаш искаше да излезе. Всичко ме болеше. Видях ръце около шията под лилавото лице. Моите ръце. Отпуснах хватката си с цената на гигантско усилие. Побелелите пръсти не ме слушаха.
Болката в мен нарастваше. Имах нужда от нещо, но не можех да го назова. Зрението ми пулсираше в червено, потъмняваше. Вдигнах схванати пръсти към шията си и открих ръце там.
Лицето не ми беше познато. Жена?
Светът се отдалечаваше, болката понамаля.
„Ренар…“ Името изплува отнякъде, а с него почувствах и прилив на сила. Нечии ръце се опитваха да откъснат ръцете на удушвачката от гърлото ми. Сигурно бяха моите ръце, но изобщо не ги чувствах свои. „Ренар!“ Първата глътка въздух изсвири в гърдите ми, все едно съм я всмукал през тънка тръбичка.