„Тя е твоята слабост. Изтръгни ѝ сърцето.“
Знаех, че гласът е прав.
„Удуши я.“
Видях ръцете си, бледи върху аленееща шия.
„Вземи я.“ Гласът на шипката. Тръните се плъзнаха под кожата ми и ме дръпнаха да коленича до нея. „Вземи я. Вземи онова, което тя няма да ти даде доброволно.“ Тази теория я знаех.
„Убий я и ще бъдеш свободен.“
Чух ехото на далечна буря.
Косата на Катерин се изсипа като коприна между пръстите ми.
— Тя е моята слабост. — Моят глас, от моите устни. Една малка крачка, още една смърт след многото, и повече нищо нямаше да ме спре. Една малка крачка и вратата към онази бурна нощ ще се затвори завинаги. Играта ще стане просто игра. А аз ще съм играчът, който ще я спечели.
„Удуши я. Вземи я.“ Гласът на шипката. Пукот в съзнанието. Глух звук, кух. Празнота.
Празно.
Шията ѝ беше топла на пипане. Усещах пулса ѝ под пръстите си.
— Убий я, шипков принце.
Видях думите, изречени от тънки устни в една празна стая.
— Убий я.
Устните помръднаха отново, видях ги. Видях празните очи, втренчени във вечността.
— Убий я.
— Корион!
Ръцете ми се стегнаха за миг около шията на Катерин.
— Ще ти видя сметката, копеле дърто! Идвам! — И дръпнах ръцете си.
Усмивка изкриви тънките устни, изкриви ги свирепо. Зърнах това миг преди видението да се стопи, зърнах празните очи и онази крива усмивка. Моята усмивка.
Той ми е дърпал конците. Местил ме е по дъската. Години наред се бях скитал, напълно забравил за Корион, смятал бях, че решението да пощадя Ренар е мое, убеден бях до дъното на душата си, че това решение е признак на сила и решимост, че съм избрал да заменя празното отмъщение за истинския път към силата. И сега, на прага на смъртта, си бях върнал отнетото. Сам си го бях върнал, или друг ми го беше дал. Погледнах Катерин. Спомних си един ангел в тъмно място. Споменът ме напусна със студени тръпки.
Взех камата на Катерин от пода и се изправих. Оставих момичето там, до дъртата вещица, която бях удушил преди малко.
Вратата водеше към коридор, който познавах — Западния ъгъл. Знаех къде съм. Вдигнах камата към устните си и целунах острието. Граф Ренар и кукловодът, който дърпаше толкова много конци… едно острие щеше да стигне за всички тях.
42.
Брат Родат убиваше трима в гръб за всеки един, когото убиваше лице в лице. Той ме научи как да бягам и да се крия. Страхливците заслужават уважение. Страхливците най-добре умеят да причиняват болка. Не ви съветвам да приклещите страхливец в ъгъла.
— Разкарай се.
— Кой, по дяволите…
— Боже господи! Ти си същата стара торба с брадавици, дето се опита да ме спре и предния път! — Така си беше. Вонята, която ми скочи, щом старчокът отвори вратата, върна спомените целокупно. — Мислех, че баща ми те е обесил или нещо такова.
— Кой…
— Кой съм аз ли, по дяволите? Не ме ли познаваш. И предния път не ме позна. Тогава бях по-нисък, ей толкоз. — Протегнах ръка пред себе си да му покажа. — На мен ми се струва отдавна, но ти си стар човек, а какво са три-четири години за старите? — Поклоних се подигравателно. — Принц Йорг на вашите услуги, или по-скоро на своите си. Последния път си тръгнах оттук с банда престъпници. Сега ми трябва само един рицар. Сър Макин от Трент.
— Требе да извикам стражите — каза той, но не много убедено.
— Защо? Кралят не е издал никакви заповеди за мен. — Последното беше по-скоро догадка, но татко смяташе, че ме е ранил смъртоносно, така че сигурно бях прав. — А и така ще си подпишеш смъртната присъда. Ако пък си мислиш за онзи високия с пиката, преди няма три минути му смазах черепа в стената.
Тъмничарят отстъпи да ми направи път. Същото беше направил и преди четири години, когато дойдох тук с Лундист. Сега обаче аз го фраснах пътьом. Веднъж в корема и втори път по тила, когато се преви на две. Зачудих се дали да не го довърша с ножа на Катерин, но лошите тъмничари са добра инвестиция в бъдещето, така че се отказах.
Взех му ключовете и тръгнах по коридора, стиснал ножа до бедрото си. Жалко, че мечът ми не беше у мен. Без него се чувствах гол. Мислите ми постоянно се връщаха към липсата му, към непривичната лекота в областта на левия ми хълбок, като език, който упорито ръчка дупката от изваден зъб.
Макин ми беше дал меча в деня, когато ме намери. Като гвардейски капитан, изпратен да търси престолонаследника, той имаше правото да го носи. Оттогава не се разделях с него — семейния меч с острие от Строителска стомана.
Стигнах до стаята за изтезания, където за пръв път бях видял Нубанеца. Масата в центъра беше празна. През зарешетените прозорчета на килиите не надничаха лица. Тръгнах бавно с вдигнат фенер, от килия на килия. В първата имаше труп или почти труп, някакво нещастно създание, от което беше останала само торба кокали. Следващите три бяха празни. В петата открих сър Макин. Седеше с гръб към отсрещната стена, брадясал и мръсен, вдигнал ръка да заслони очите си от светлината на фенера. Не понечи да се изправи. Гърлото ми се стегна болезнено. Не знам защо, но определено се стегна. Гняв изгаряше стомаха ми, горчива болка ме стягаше в гърлото.