Той ме изгледа опулено, все едно съм блатен призрак, изпълзял от тресавището.
Погледнах веригата, на която бе окачена клетката му, и казах:
— Хвани се здраво, отче.
Измъкнах меча си, същия, с който бях разпорил шкембето на стария Бовид Тор преди по-малко от едно денонощие. Сега замахнах с него да освободя един свещеник. Той съсече веригата с лекота. Имаше някаква магия в този меч, дяволия някаква. От баща си знам, че анкратите са го въртели четири поколения и са го взели от дома Ор. Тоест мечът е бил стар още преди ние, анкратите, да сложим ръка на него. Стар още преди аз да го открадна.
Клетката се стовари с трясък на паветата. Отец Гомст извика, главата му се удари силно в решетката, по челото му останаха морави следи. Вратата беше вързана с тел. Телта се скъса под острието на фамилния меч, два пъти краден. Помислих за баща си, представих си как смръщва гневно чело, задето използвам такова велико оръжие за толкова прозаична цел. Имам силно въображение, но дори за мен е трудно да си представя емоция върху каменното лице на баща ми.
Гомст изпълзя от клетката, схванат и изтощен. Но старците трябва да са такива. Харесваше ми, че не се прави на млад, а носи с достойнство тежестта на годините. Има някои, които с възрастта озверяват.
— Отче Гомст — казах. — Побързай, иначе мъртвите от тресавището може да изпълзят и да ни уплашат с воя и стенанията си.
Той вдигна очи да ме погледне, дръпна се инстинктивно, все едно е видял дух, после се успокои.
— Йорг — каза той, преизпълнен със състрадание. Направо преливаше, чак очите му се напълниха, сякаш дъждът не стигаше. — Какво е станало с теб?
Няма да ви лъжа. Много ми се искаше да го мушна с ножа, там, на място, както бях направил с червенобузия Гемт. Ама много ми се искаше. Ръката ме сърбеше да извадя ножа. Главата ме болеше от нуждата да го убия, сякаш менгеме стягаше слепоочията ми.
Спечелил съм си славата на човек, който се опъва. Ако нещо ме тласка в една посока, аз се дърпам в другата. Дори ако сам се тласкам. Лесно можех да го изкормя. Да освободя напрежението в главата си. Но нуждата ми се стори твърде силна. Почувствах се тласнат. И се запънах.
Усмихнах се и казах:
— Прости ми, отче, защото съгреших.
И старият Гомсти, схванат от престоя си в клетката, мокър до кости, изподран, сведе глава да чуе изповедта ми.
Заговорих под дъжда с тих глас, но достатъчно силно, та отец Гомст да ме чуе, достатъчно силно да ме чуят мъртвите, които обикаляха в тресавището край нас. Разказах му какво съм направил. Казах му какво смятам да направя. С мек глас разкрих плановете си за всички, които имаха уши да ме чуят. И тогава мъртвите ни оставиха.
— Ти си дяволът! — Отец Гомст отстъпи крачка назад и стисна кръста на гърдите си.
— Щом трябва. — Нямах намерение да споря с него. — Но се изповядах и сега ти трябва да ми опростиш греховете.
— Мерзост… — Думата се изля заедно с дъха му.
— Меко казано — съгласих се. — А сега ме опрости.
Отец Гомст се поотърси от вцепенението си, но продължи да се дърпа.
— Какво искаш от мен, Луцифер?
Добър въпрос, и основателен.
— Искам да спечеля — казах аз.
Той поклати глава, така че аз му обясних:
— Някои хора мога да обвържа с това, че съм принц. Други ще ме последват заради посоката, в която отивам. За трети ще е важно кои вървят с мен. Изповядах ти се. Покаях се. Сега Бог върви с мен, а ти си свещеникът, който ще каже на вярващите, че аз съм божият избраник, божието оръдие, Мечът на всемогъщия.
Мълчание се проточи помежду ни, измервано с такта на сърцата ни.
— Ego te absolvo — пророни отец Гомст през треперещи устни. „Прощавам ти.“
Тръгнахме по пътя и скоро стигнахме при другите. Макин ги беше подредил, готови да тръгнат. Чакаха в мрака, само с една запалена факла и закачуления фенер, окачен на количката с главите.
— Капитан Борта — казах на Макин, — време е да тръгваме. Много път има, докато стигнем Конски бряг.
— А свещеникът? — попита той.
— Може да се отклоним до Висок замък, за да го оставим тим.
Главоболието ми се усили, захапа ме здраво.
Може би имаше нещо общо със стария призрак, който се беше разходил чак до мозъка на костите ми, но иначе обичайното ми главоболие днес беше като остен, който ме ръчка нанякъде, и вече определено започвах да се вбесявам.
— О, да, мисля непременно да се отбием във Висок замък. — Изскърцах със зъби, сякаш това щеше да уплаши остена в главата ми. — Да предадем стария Гомсти лично. Сигурен съм, че тате се е притеснявал за мен, как я карам и прочие.