А Йорг? Какво би направил той?
— Аз съм син на баща си, Макин.
— Знам. — Не почна да ме моли. Такъв си беше и за това му се възхищавах. Но пък аз добре избирам фигурите си.
Усещах ножа като нажежено желязо в ръката си. Мразех се за онова, което щях да направя, още повече се мразех заради колебанието. Мразех се заради слабостта си.
Зърнах за миг Нубанеца, само бялото на усмивката му и черното на очите му, които ме следяха, както ме бяха следели неотклонно от деня на срещата ни.
Макин се възползва от този миг. Подкоси ме с ритник. Аз паднах, а той се хвърли отгоре ми с цялата си тежест — беше едър мъж, макар и отслабнал през последните седмици — и притисна главата ми в сандвич между каменния под и юмрука си. И двамата бяхме в лоша форма. Един удар се оказа достатъчен да ме прати там, откъдето бях избягал преди няма и час в стаята на Катерин.
43.
Шекспир твърди, че дрехите правели човека. Подходящите дрехи превръщаха брат Сим ту в голобрадо момче, ту в старец, който е толкова престарял, че не може да държи бръснача.
Като момиче също беше убедителен, макар че тази роля може да бъде опасна в компанията на разбойници и затова прибягвахме до нея само в краен случай, тоест когато нямаше друг начин да стигнем до жертвата си. Младия Сим е трудно да го запомниш. Когато се изгуби от погледа ми за известно време, забравям как изглежда. Понякога си мисля, че от всичките ми братя той е най-опасният.
— Я пак ми го обясни. — Макин се наведе напред на седлото, за да го чуя през дъжда. — Намушка те баща ти, но ние отиваме в замъка на граф Ренар, за да си отмъстиш?
— Да.
— И то не графа ще търсим. Не копелето, което уби майка ти, а някакъв стар шарлатанин?
— Точно така.
— Който ви е взел акъла на теб и Нубанеца малко след като сте избягали от Висок замък? И ви е пуснал да си вървите, без даже да ви поступа?
— Мисля, че направи заклинание на арбалета на Нубанеца — казах аз.
— И да е направил, било е за добро. Онзи арбалет не пропускаше. Нубанеца можеше да спре цяла войска с него.
— Нубанеца рядко пропускаше, вярно е — казах аз.
— И?
— И?
— И не разбирам защо яздим под дъжда на гърба на откраднати кранти право към устата на вълка.
— Около какво се върти светът, Макин?
Той ме погледна, присвил очи срещу влажния вятър.
— Никога не съм имал време за твоите философи, Йорг. Аз съм войник, и точка.
— Добре де, войник си. Около какво се върти светът?
— Около войната. — Отпусна несъзнателно ръка върху дръжката на меча си. — Войната на Стоте.
— А тя около какво се върти, войниче? — попитах.
— Около стотина благородни мъже, които се бият за императорския трон.
— И аз винаги така съм си мислил — рекох.
Дъждът се засили, капките удряха по ръцете ми като ледена градушка. Напред пътят се разделяше и на кръстопътя имаше светлина, три светлинки всъщност, три кръпки топла светлина.
— Странноприемница — казах и изплюх дъжд.
— А ние какво, не се ли бием за императорския трон? — упорстваше Макин. Поддържаше темпото, макар конят му да се пързаляше в калта по края на пътя.
— Тук убих Прайс — казах. — Пред онази странноприемница. По онова време се казваше „Трите жаби“.
— Прайс?
— Баткото на Малчо Райчо. Не го познаваш. В сравнение с него Райк е истински джентълмен.
— А, да, сещам се. Чувал съм братята да разказват за това около огъня. Не в присъствието на Райчо, естествено.
Стигнахме хана. Ако се съдеше по табелата, още го наричаха „Трите жаби“.
— Бас ловя, че не са ти разказали подробностите.
— Разбил си му черепа с камък, нали? Знаеш ли, май не беше от любимите им истории.
— Двамата с Нубанеца се връщахме от замъка на Ренар. По целия път мълчахме. На мен Корион ми беше разбъркал главата, все едно имах черна дупка зад очите си. Не очаквахме да срещнем братята тук. Срещата ни беше за седмица по-рано и в другия край на Анкрат. Но аз бях настоял Нубанеца да си изпълни даденото обещание и вместо към уговореното място, тръгнахме към замъка на Ренар. Така или иначе, заварихме ги тук. Двайсетина коня край пътя, а пламъците тъкмо започваха да облизват сламения покрив. Бърло седеше при ей онова дърво и си общуваше с буренце бира. Сим гонеше едно прасе и размахваше брадва. И тогава се появи Прайс, наведе се да излезе през вратата, а около него бълваше дим. Приличаше на дявол, честно. Влачеше ханджията за врата. Не го душеше, между другото, просто си го влачеше с една ръка. И значи ме видя и откачи. Блъсна ханджията в касата на вратата и мозъкът на оня се разтече. А Прайс само ме гледаше втренчено. „Ах, ти, копеленце дребно, ще те разпоря.“ Каза го, без да повишава глас, но всички братя го чуха. С Нубанеца бяхме на трийсетина метра от него, а все едно ми го изсъска в ухото. „На бас, че с тоя голям арбалет можеш да го заковеш между очите“ — рекох на Нубанеца. А той ми вика: „Не.“ Ама го каза с онзи сух глас, дето го познавах. „Трябва да те видят как го правиш ти“ — така ми каза. Прайс се приближи, без да бърза. Не си правех илюзии, че мога да го спра, но да избягам и дума не можеше да става, така че реших да си пробвам късмета. Взех един камък от земята. Гладък. Пасна ми в ръката, като да го бяха правили за мен. „Давид е имал прашка“ — вика ми Прайс. Усмихнат такъв, ама усмивката му — гадна. „Голиат е бил много силен, затова“ — ужилих го аз. Прайс вървеше бавно, обаче ония трийсет метра свършиха за нула време. „Какво си се ядосал толкова? — питам го. — Нубанеца ли ти липсваше?“ Така де, реших поне да разбера защо ще ме убиват. „Щото…“ — почна той и млъкна. Смути се нещо, погледът му празен и втренчен, сякаш се опитва да види нещо, ама не може. Възползвах се от момента и хвърлих камъка. С такъв камък не можеш да пропуснеш. Ударих го в дясното око. Много силно. Дори чудовище като Прайс забелязва такива неща. Нададе вой, ужасен. Честно, Макин, и ти щеше да напълниш гащите, ако го беше чул как реве и ако знаеш, че ти е вдигнал мерника. И значи, клекнах аз и зашарих с ръце по земята. Намерих още два камъка, идеални като първия. Прайс продължаваше да скача на място и да вие, притискаше с ръка окото си, а между пръстите му течеше нещо гадно. „Хей, Голиат!“ — ревнах аз. Това му привлече вниманието. Замахнах и хвърлих втория камък. Уцелих го в лявото око. Той ревна като див звяр и хукна към мен. Метнах третия камък, той му строши зъбите и заседна в гърлото му. Едно ще ти кажа, Макин, никой не може да хвърля така. Не беше въпрос на късмет, нито на умения, беше невъзможно, но въпреки това се случи, при това не веднъж, а три пъти. И след това съм хвърлял камъни, но никога така. Както и да е, отстъпих аз настрани, той ме подмина и след още десетина метра падна на земята и взе да се дави. Третият камък беше стигнал чак до трахеята му. Взех най-големия камък, който можех да вдигна от онзи зид ей там, онзи със сухия градеж, и тръгнах към него. Сигурно и без моя помощ щеше да си умре, от задушаване. Вече беше посинял, сещаш се, като обесените. Но аз предпочитам да не рискувам. Та значи дави се той, сляп като къртица. И вони, щото се е изпуснал и прочие. Направо ми дожаля за тъпото копеле. Мислех, че ще трябва да го ударя няколко пъти, но черепът му хлътна още при първия удар.