Макин изтри пяната от мустака, който му беше пораснал в тъмницата на Висок замък. Успя да изрази съмненията си с едва доловимо повдигане на вежда. Вдигнах си ризата. Е, ризата не беше точно моя, а нещо, в което ме бяха облекли, докато съм берял душа. Изборът, предполагам, е бил на Катерин. Тънка черна линия пресичаше гладките ми гърди там, където се беше забил ножът на татко. Други черни линии, като вени, започваха от раната и пълзяха към ребрата и гърлото ми.
— Баща ми може да е всякакъв, но знае как да намушка човек смъртоносно — казах. — Трябваше да съм умрял.
44.
Наричат го Призрачния замък. Когато яздиш към него от долината привечер и слънцето залязва зад кулите, разбираш защо. Замъкът излъчва класическа притаена злост. Високите прозорци са тъмни, градчето пред портите тъне в сенки, знамената висят безжизнени. Навява мисли за оглозган череп. Но без веселяшката усмивка.
— И какъв е планът? — попита Макин.
Ухилих се. Пришпорихме конете нагоре по хълма и подминахме каруца, която скърцаше, натоварена с бъчви.
— Изглежда, ще има турнир — продължи Макин. — Това добре ли е, или зле?
— Значи идваме точно навреме, за да си премерим силите, не мислиш ли? — От известно време се опитвах да различа флагчетата на шатрите, които обточваха източната страна на турнирното поле. — Но засега май ще е по-добре да останем инкогнито.
— Та, за плана…
Прекъсна го тропот на наближаващи копита.
Погледнахме през рамо. Плътна група конници скъсяваше бързо разстоянието, петима или шестима, водачът им брониран от глава до пети. Хвърляха дълги сенки след себе си.
— Хубава турнирна броня — казах и обърнах крантата си напреки на пътя.
— Йорг… — Явно на Макин не му беше ден да си довършва изреченията.
— Направете път! — ревна с цяло гърло водачът на конниците, но аз се престорих, че не съм го чул.
— Направете ни път, селяндури! — И вместо да ни заобиколи, спря. Другите петима ездачи спряха до него — домашна гвардия с плетени ризници и запенени коне.
— Селяндури? — Знаех, че видът ни не е особено лъскав, но пък селяндури? Пръстите ми се затвориха около празнината, където липсваше мечът ми. — И на кого се очаква да направим път, моля? — Познал бях цветовете им, но бях в настроение да се заяждам.
Пръв се обади мъжът вляво от рицаря:
— Сър Алейн Кеник, наследник на Кеник, рицар на дългата…
— Да, да. — Вдигнах ръка да го спра. Мъжът млъкна и ме зяпна със светлите си очи изпод ръба на железния си шлем.
— Наследник на баронство Кеник. Син на позорно тлъстия барон Кеник. — Потърках брадичката си. Надявах се мръсотията там да мине за четина. Дневната светлина угасваше, а това работеше в моя полза. — Но това са земи на Ренар. Мислех, че хората на Кеник не са добре дошли тук.
Алейн изтегли меча си — четири стъпки Строителска стомана, която отряза кървава филийка от залеза.
— Няма да ме разпитва някакво селянче насред пътя, ясно? — Гласът му беше писклив. Рицарят вдигна забралото на шлема си, после хвана юздите.
— Чух, че баронът и граф Ренар са изгладили различията си след смъртта на Марклос — каза Макин. Знаех, че вече е хванал крепко млатилото, което бяхме наследили заедно с конете. — Барон Кеник оттеглил обвиненията си, че Ренар стои зад опожаряването на Мабертон.
— Всъщност Мабертон го опожарих аз — казах. Не беше докрай сигурно обаче. Моята ръка бе хвърлила факлата, по това нямаше спор. Навремето ми се стори добра идея. Но чия е била идеята, като се замислиш? Вероятно на Корион.
— Ти? — изсумтя Алейн.
— Имам пръст и в смъртта на Марклос — добавих. Не го изпусках от поглед и бавно приближавах коня си към неговия. Без оръжие и броня едва ли представлявах заплаха за когото и да било.
— Аз пък чух, че принцът на Анкрат разбил войската на Марклос само с десетина мъже — обади се Макин.
— Не бяха ли дванайсет, сър Макин? — попитах с най-сладкия си дворцов глас. Държах под око Алейн, а на хората му не обръщах внимание. — Не, десет по-скоро. Няма значение. Сегашното съотношение на силите по̀ ми допада.
— Какво… — Алейн взе да поглежда към живия плет от двете страни на пътя, да не би там да дебне някой.
— Тревожиш се за засада ли, Алейн? — попитах. — Мислиш, че принц Йорг Анкрат и капитанът на бащината му гвардия не мога сами да оправят шест псета от кучкарника на Кеник?