— Като спомена „братко“, се сещам за Прайс, бог знае защо. Той ти беше брат, нали? — казах, обърнат с гръб към него. — Сигурно защото с Макин спряхме в „Трите жаби“ онзи ден и се сетихме за него.
Това пресече смеха му.
— Няма да ви лъжа, че ще е лесно. — Завъртях се бавно, като спирах поглед на всяко лице в кръга. — Ще отнема земята на Ренар и ще я направя свое кралство. И мъжете, които ми помогнат в това начинание, ще станат мои доверени рицари.
Открих Кодин в тълпата. Беше довел братята при мен, вярно, но това още не отговаряше на въпроса докъде е готов да ме последва. Кодин не беше от лесно предсказуемите хора.
— Ти какво ще кажеш, командире? Мъжете от Горски страж ще последват ли още веднъж своя принц? Ще пролеете ли кръв в името на отмъщението? Ще потърсите ли сметка за убийството на майка ми, кралицата? За брат ми, който щеше да седне на анкратския трон, ако аз паднех в бой?
Кодин не помръдваше, само треперливата светлина на фенерите хвърляше игриви сенки по лицето му. Накрая, след дълго мълчание, каза:
— Видях Гелет. Видях Червен замък и слънцето, което стопи планината. Забележителни фойерверки.
Мъжете в кръга взеха да кимат одобрително. Кодин вдигна ръка.
— Ала един крал се познава по приближените му. Един крал трябва да бъде пророк в родната си земя — каза високо.
Не ми харесваше накъде е тръгнал.
— Стражът ще ви служи, ако тези… ваши братя ви останат верни, след като им обясните какъв риск върви с верността им — добави той. През цялото време ме гледаше в очите, погледът му спокоен и нетрепващ.
Описах още половин кръг, докато пред погледа ми не попадна Райк. Толкова беше голям, че изпълни полезрението ми, очите ми бяха на едно ниво с гърдите му. Вонеше отвратително.
— За бога, Райк, смърдиш като купчина тор, че и по-зле.
— К’во? — Райк сбърчи чело и посочи Кодин. — Той рече, че трябва да спечелиш братята за каузата. А туй значи да спечелиш мен! Щото сега братята правят к’вото аз им кажа. — Ухили се и в устата му лъснаха празнините, които бях оставил там в подземията на връх Хонас.
— Казах, че няма да ви лъжа. — Разперих ръце. — Приключих с лъжите. Вие сте мои братя. Онова, за което ви моля, ще покоси мнозина от вас. — Свих уж замислено устни. — Не, няма да ви моля за това.
Райк се намръщи още повече.
— За к’во нема да ни молиш, лисицо дребна?
Опрях два пръста в гърдите си.
— Намушка ме собственият ми баща, Малчо Райчо. Ето тук. Как да останеш безразличен след нещо такова? Сега гледам на света по различен начин. Затова ти поведи братята, хванете отново пътя. Счупете няколко глави, изпразнете някоя и друга бъчонка бира и нека ангелът, дето бди над бандитите, напълни ръцете ви със сребро.
— Искаш да си тръгнем? — попита Райк.
— Лично аз бих тръгнал към Конски бряг — отвърнах. — Натам. — И посочих.
— А ти к’во ше праиш?
— Аз ще тръгна с капитан Кодин. Току-виж съм се спогодил с баща си.
— Ше се спогодиш друг път! — Райк фрасна Бърло по ръката, нищо лично, просто вродената му агресивност беше прекипяла. — Всичко си планирал ти, копеленце дребно. ’Се тъй правиш, блъфираш, а асата си ги скрил некъде. Ние ше газим в калта към Конски бряг, а ти ше го раздаваш крал тука, ше пиеш от златна чаша и ше си бършеш задника с коприна. Оставам и нема да те изпусна от очи, докат’ не си зема к’вото ми се полага.
— Казвам ти го като брат, нищо че си грозна торба с фъшкии, Райк. Тръгвай, докато още имаш тази възможност.
— А, не, пич — рече Райк и ухили победоносно.
Отказах се да го убеждавам.
— Хората на Кодин не могат да припарят на турнира. Но боклуци като нас се мъкнат по всякакви събори, надушват къде има кръв, пари и жени. Братята могат да се смесят с навалицата на турнира и никой няма да им обърне внимание. Когато ударя, от вас искам да удържите ситуацията, докато Горски страж се придвижи. Искам да удържите портите на Призрачния. Ще трае броени минути, но това ще са най-кървавите минути, които сте виждали, гарантирам ви.
— Ше удържим — каза Райк.
— Ще удържим. — Макин вдигна млатилото си.
— Ше удържиме! — ревнаха Елбан, Бърло, Лъжеца, Роу, Кент Червения и другите десетина братя, които ми бяха останали.
И тогава се обърнах отново към Кодин и казах:
— Може и да удържат.
46.
— Сър Алейн, наследник на баронство Кеник.
И ето ме мен, пришпорил в умерено темпо коня си, навлизам в турнирната арена да заема отреденото ми място под акомпанимента на вяли ръкопляскания.
— Сър Аркъл, трети син на лорд Мерк — изкънтя отново гласът на викача.