Сър Аркъл ме последва на арената с боздуган в ръка. Повечето от участниците в голямото меле бяха въоръжени с някакъв вид отварачка — брадви, боздугани, млатила, все инструменти за отваряне на броня или за трошене на костите под нея. Когато се биеш с човек, който е брониран от главата до петите, обичайната тактика е да го млатиш с нещо тежко, докато не го осакатиш почти до смърт, и после да го избавиш от мъките му, като го ръгнеш с нож в пролуката между нагърленика и нагръдника или в прореза за очите.
Аз пък имах меч. Мечът на Алейн по-точно. И да е имал друго оръжие, по-подходящо за мелето, то беше останало при ескорта му, а той, както знаем, избяга.
— Сър Джеймс от Хей.
Едър мъж с очукана броня, тежка брадва и пика за пронизване на метал.
— Уилям от Бронд. — Висок, с ален глиган на щита и млатило с шипове.
Продължаваха да прииждат. Тринайсет на брой. Накрая всички се подредихме на арената. Късметлийско число. Рицари от различни земи, нагиздени за война. Мълчаливи, ако не броим тихото цвилене на конете.
В другия край на арената, в сянката на замъка — пет реда пейки, в центъра им — стол с висока облегалка, драпиран с цикламеното на империята.
Граф Ренар стана. Корион седеше на пейка до него, невзрачна фигура, която привличаше погледа както магнитът привлича желязо.
От двеста стъпки разстояние не различавах лицето на Ренар, виждах само блясъка на очите му под златната диадема и дългата тъмна коса.
— Начало! — Ренар вдигна ръка, после я спусна рязко.
Един рицар пришпори коня си към мен. Не бях запомнил името му. Не го бях чул дори — след първите няколко се бях разсеял.
Наоколо ми мъжете вече се сражаваха. Видях Уилям от Бронд да сваля ездач с млатилото си.
Моят човек имаше боздуган със заострени ръбове и го стискаше здраво, а стоманената му ръкавица беше излъскана до блясък. Препускаше към мен с боен вик, изпънал боздугана назад за удар през глава.
Изправих се на стремената и се наведох напред, протегнал максимално ръка пред себе си. Мечът на Алейн намери пролука в перфорираното забрало на противника.
— Предаваш ли се?
Рицарят не каза нищо и аз го оставих да падне от коня си.
Друг рицар се озова близо до мен — изобщо не ме поглеждаше, зает беше да отстъпва пред вилнеещия сър Уилям.
Броните имат пролука отзад, точно под бъбреците. Хубавите брони включват плетена ризница, която да защитава жизненоважните органи, които иначе остават открити между нагръдника и седлото. Въпросният рицар разполагаше с въпросната ризница. Само че плетената ризница не е пречка за Строителска стомана във вид на меч и в комплект с малко физическа сила, която да я приведе в целенасочено действие. Рицарят се строполи на земята с изражение на смътна изненада и аз се озовах лице в лице с Уилям.
— Алейн! — Викаше така, сякаш е получил куп подаръци за Коледа посред лято.
— Знам. И аз го намразих от пръв поглед — казах и вдигнах забралото си.
Проблемът с млатилата е, че трябва постоянно да ги въртиш. Важно нещо, за което сър Уилям забрави, когато видя насреща си непознато лице. Използвах момента да пришпоря коня на Алейн и животното се оказа достатъчно бързо. Аз пък се оказах достатъчно умел да ръгна четири стъпки наточена стомана през гарда на сър Уилям.
Не е прието турнирите да се превръщат в клане. Вярно, големите мелета рядко минават без някоя и друга жертва, но смъртта обикновено настъпва с няколко дни закъснение и под ножовете на хирурзите. Целта е да събориш противника си от коня или да го зашеметиш, докато още е на седлото. Няколко счупвания и множество синини и отоци са обичайната утешителна награда, която си делят загубилите участници. Ако някой рицар се развилнее прекомерно, скоро след мелето бива навестен от приятелите и роднините на своя противник, като срещата с тях по правило е крайно неприятна.
Аз, разбира се, гледах на нещата по различен начин. Колкото по-малко въоръжени мъже останеха годни за бой след турнира, толкова по-добре. Освен това меч с широко острие като моя не е оръжие, с което да млатиш противника, докато се предаде. Направен е да убива, и точка.
Следващият мераклия беше сър Аркъл — повали противника си и препусна към мен почти от другия край на турнирното поле. Стопяваше бързо разстоянието, а боздугана въртеше с пестеливи движения и в почти пълен синхрон със стъпката на коня си. Изглеждаше ми притеснително опитен.
Ако при гледката на едър боен кон, който препуска към теб с развята грива, не изпиташ поне отчасти желанието да си вдигнеш чукалата и да побегнеш, значи си труп. Такова чудо не можеш го спря. Петстотин килограма мускули и кости, пот и пръхтене, устремили се в галоп да те смажат.