Миг преди сър Аркъл да се изравни с мен, аз се търколих от седлото. Не се наведох. Това той го очакваше. Не, аз буквално паднах. И да, болеше. Но не толкова, че да не забия меча на Алейн нейде в миш-маша от препускащи крака, профучали край мен.
Това е друго, което не е прието да се прави на турнир. На турнир се целиш в ездача, а не в коня. Обучените бойни коне са безобразно скъпи и съсипеш ли такова животно, собственикът му със сигурност ще дойде да ти потърси сметка. Висока сметка.
Надигнах се с ругатни и оплескан с конска кръв.
Сър Аркъл лежеше под жребеца си, мъртвешки тих и непомръдващ, за разлика от животното, което се мяташе и цвилеше от болка.
Много животни понасят мълчаливо тежки наранявания, но решат ли да се оплачат, шумът е грандиозен. Ако сте чували писъците на заек, когато го колят, значи сте наясно каква врява може да вдигне дори такова едно дребно създание. Наложи се да замахна два пъти, преди конят на Аркъл да млъкне, и още два пъти, за всеки случай, с което главата се отдели от тялото.
Докато приключа с това, се бях превърнал в Червения рицар от приказките — бронята ми лъщеше яркочервена от артериална кръв. Вонята на битката се беше набила дълбоко в ноздрите ми, воня на кръв и лайна, усещах я в устата си — солена и сладникава.
Малцина бяхме останали на турнирната арена. Сър Джеймс се биеше с мъж в огнено-бронзова броня в другия край на полето сред нападали рицари. Малко по-близо до мен един спешен рицар с боен чук току-що бе проснал противника си. И това бяхме.
Онзи с чука закуцука към мен. Металните пластини на едното му коляно бяха изкривени и стържеха при всяка крачка.
— Предай се.
Не помръднах. Дори не вдигнах меча си.
Миг на мълчание. Чуваше се само далечният трясък на оръжия откъм сър Джеймс и неговия противник. И тихото кап-кап на кръвта, която се стичаше по бронята ми.
Онзи с чука отпусна оръжието си.
— Ти не си Алейн Кеник.
Обърна се и закуцука към бялата шатра с лечителите.
Искаше ми се да тръгна след него и да се сбием. И много сериозно се чудех дали удар с чук между очите не е по-приемлива перспектива от тази отново да застана лице в лице с Корион. Струваше ми се невъзможно старецът да е останал в неведение за появата ми, невъзможно бе празните му очи да не са прозрели през бронята на Алейн. Погледнах към пейките — сега бях по-близо до тях, отколкото в началото. Корион ме гледаше, всички ме гледаха, но именно Корион ми бе дал силата да победя брат Прайс, пак той ми нашепваше откъм шипката, той бе тровил всеки мой ход, дърпал ми беше конците в услуга на някакви свои, неведоми цели. Възможно ли беше той да ме е довел тук, на този турнир, в този момент, като опитен кукловод, който насочва марионетката си?
Сър Джеймс от Хей сложи край на размислите ми. Смъкна се от коня си — навярно беше забелязал моето безобразно отношение към ездитните животни — и тръгна към мен с решителна крачка. Слънчевите лъчи си открадваха по някой блясък от очуканите пластини на бронята му. Тежката му брадва се беше потрудила добре днес. По пиката му имаше кръв.
— Много си страшен бе — казах му.
Той заобиколи мълчаливо коня на Аркъл и продължи към мен.
— Не си по приказките, а? — попитах.
— Предай се, момче — каза той. — Имаш един-единствен шанс.
— Виж, според мен почти никога нямаме възможност за избор, та какво остава за шанс. Съветвам те да прочетеш…
Той нападна, брадвата му разсече въздуха със свистене. Успях да блокирам, но мечът ми се изметна, аз го изпуснах, а от сблъсъка дясната ми ръка изтръпна безчувствена. Обратният му замах беше чудовищен и едва не ми отнесе главата. Аз се люшнах настрани, разминах се на косъм с острието, после залитнах назад.
Сър Джеймс запъна крака в земята, готов за последния удар. И тогава разбрах как се чувства кравата пред касапина. Възможно е неведнъж да съм словоблудствал за страха, дето сечал като нож и прочие, но когато се озовах с празни ръце пред компетентен касапин като сър Джеймс, изведнъж открих достойнствата на здравословния страх. Не исках да свърша тук, посечен пред крещящата тълпа, заклан пред непознати, които не знаеха дори името ми.
— Чакай!
Но той не почака, разбира се. Тръгна към мен и замахна за удар. Аз отстъпих заднишком и ако не се бях спънал, сър Джеймс щеше да ме разполови. Е, може би не докрай, но в достатъчна степен. Озовах се по гръб на земята и без въздух в дробовете, а инерцията издърпа сър Джеймс още две стъпки напред. Дясната ми ръка — опипваше трескаво за опора — напипа дръжката на захвърления боен чук. Значи късметът не ме беше изоставил напълно.