Замахнах и уцелих коляното на сър Джеймс изотзад. Чу се задоволително хрущене и рицарят се свлече на земята, като пътьом наруши мълчанието си.
За жалост, сър Джеймс не беше достатъчно изтънчен да приеме загубата. Завъртя се върху здравото си коляно и вдигна брадвата над главата ми. Виждах я черна на фона на синьото небе. Ако не друго, поне слънцето се беше скрило зад някакви облаци. Металното забрало скриваше лицето на рицаря, но аз чувах тежкото му дишане иззад стоманата, виждах и пяната, избила през прорезите на шлема.
— Време е да умреш.
Прав беше. Бойният чук не върши работа в близък бой. Още по-малко ако си проснат по гръб на земята.
Зъннн!
Главата на сър Джеймс изчезна от полезрението ми — и тя, и брадвата — и остана само синьото небе.
— Е, няма такъв арбалет, честно! — казах аз.
Надигнах се и седнах. Сър Джеймс лежеше до мен с дупка в забралото и разширяваща се локва кръв под главата.
Не виждах кой е произвел изстрела. Навярно Макин — взел е арбалета на Нубанеца от братята и е стрелял от мерата, където се бе събрало простолюдието. Ренар несъмнено имаше свои хора във всички точки, откъдето можеше да се стреля по кралската ложа, но състезателите на арената едва ли се ползваха с подобни охранителни привилегии.
Взех си меча, преди тълпата да е проумяла станалото докрай. Нещо ставаше на мерата, хората се бутаха, а една висока фигура стърчеше в средата. Райк навярно. Сигурно чупеше глави.
Грабнах брадвата на сър Джеймс и хванах коня на Алейн. Метнах се на седлото и стиснах меча в дясната си ръка, брадвата — в лявата. Хора от градчето се изсипваха на арената, изглеждаха гневни и в настроение за бунт. Не беше докрай сигурно какво е предизвикало гнева им, но имах чувството, че отговорността в голяма степен лежи върху плещите на сър Алейн от Кеник.
Въоръжени мъже се бяха подредили в редица пред кралската ложа. Взвод от шестима гвардейци в дворцови ливреи се придвижваше в бавен ход към мен откъм поста си при шатрата за ранените.
Разперих ръце на височината на раменете си. Брадвата тежеше като наковалня. Не беше за вярване с каква лекота я беше размахвал предишният ѝ собственик.
С периферното си зрение видях стражи да напускат постовете си при портите на замъка, за да помогнат при потушаването на безредиците и да съдействат на своя господар.
Корион скочи от мястото си под трона на Ренар. Заприлича ми на плашило. Самият граф не мръдна от стола си, ръцете му бяха в скута, с опрени един в друг пръсти.
Знаеше ли Корион, че съм аз? Трябваше да знае, нали така? Когато развалих заклинанието му, когато се събудих след нежния удар на тейко си и най-сетне си спомних как Корион е отвърнал погледа ми от жадуваното отмъщение и ме е направил своя пионка в тайната имперска игра, възможно ли беше да не е разбрал?
Време беше да го установим със сигурност.
Пришпорих коня на Алейн в тръс и го насочих право към Ренар, все така с разперени ръце, в едната — меч, в другата — брадва. Надявах се, че приличам на дявол от ада, на самата смърт, дошла да вземе своето. Усещах вкуса на кръв, жадувах за още.
Наистина има нещо в гледката на боен кон, който препуска към теб. Ложата взе да се изпразва скорострелно, велможите се катереха един връз друг в желанието си да избягат. Пространството около Ренар бързо се опразни, останаха само той, Корион и двамата лични телохранители отляво и отдясно на графа. Вълна на неспокойство заля дори войниците пред ложата, но те останаха по местата си. Докато не пришпорих жребеца сериозно.
47.
Конят на Алейн ме пренесе през войниците и нагоре през пейките, все едно изкачвахме гигантска стълба, после право до трона на граф Ренар и през него.
Ако не бяха издърпали графа от стола му в последната секунда, всичко можеше да свърши още там.
— Изведи го! — каза Корион на съобразителния телохранител.
Колегата му тръгна стремително към мен точно когато конят ми се паникьоса от необичайния релеф под краката си. Разбрах, че няма как да го овладея, а не исках да падне и да ме затисне, което изглеждаше все по-вероятно, затова скочих от седлото. Е, трудно можеш да скочиш от седло, когато си в пълна бойна броня, по-точно е да се каже, че избрах къде да падна. Заложих всичко на бронята си и се строполих върху телохранителя на Ренар.
Който смекчи падането ми и за награда си изпочупи ребрата. Чух ги как изпукаха като сухи съчки. Изправих се. Конят цвилеше зад мен и раздаваше къчове във всички посоки, въртеше се, риташе и изобщо щеше всеки миг да падне.