Метнах брадвата на сър Джеймс към гърба на Ренар, но оръжието се оказа прекалено тежко и ударът се изметна. Не отиде съвсем нахалост все пак — заби се между плешките на втория телохранител и той се строполи. Това даде време на Ренар да стигне до войниците, които бях разпръснал с жребеца си преди секунди. Сега те се събраха бързо в кръг около него да го изведат в безопасност към замъка.
Стиснах меча с две ръце и понечих да ги последвам.
— Не.
Корион се изстъпи пред мен, вдигнал ръка и изпружил пръст.
Усетих как гигантски пирон ме приковава на място, от върха на главата, през тялото и потънал дълбоко в скалата под мен. Светът се завъртя наоколо ми в бавни обороти, в такт със собствения ми пулс. Ръцете ми се отпуснаха, пръстите ми изтръпнаха и изпуснаха меча.
— Йорг. — Стараех се да не срещам погледа му. — Откъде ти хрумна, че можеш да ме предизвикаш?
— А ти как изобщо си допуснал, че няма да го направя? — Чувах гласа си отдалеч, сякаш говореше някой друг. Успях да извадя тромаво кинжала си.
— Спри.
И последните силици се изпариха от ръцете ми.
Корион направи крачка към мен. Полагах неистови усилия да го следя с поглед, а това беше трудно, защото светът около мен се въртеше лудешки. Чувах зад себе си трясъците на пощурелия кон, но някак далечни и приглушени.
— Ти си дете — каза той. — Залагаш всичко при всяко хвърляне на заровете, не се застраховаш, не оставяш нищо в резерв. Тази стратегия неизменно завършва с провал.
Извади малък нож от невидим джоб на робата си, десетина лъскави сантиметра наточена стомана. Точно колкото да срежеш нечие гърло.
— Гелет обаче! Това изненада всички ни. Там ти надмина очакванията ми. Горкият Сагеус дори предпочете да остави временно баща ти, вместо да се изправи лице в лице с теб при завръщането ти в замъка. Сега пак е на мястото си, разбира се.
Корион вдигна ножа до шията ми, между шлема и нагърленика. Лицето му беше безизразно, очите му — бездънни кладенци, които ме теглеха неотвратимо.
— Прав е бил да избяга — казах аз. Гласът ми дойде някъде отвисоко, от ръба на бездната.
План нямах, но вече бях вкусил от животинския страх при сблъсъка си със сър Джеймс и нямах никакво намерение да награждавам Корион с още от същото.
Посегнах към незнайната сила, която бях отхапал от сърцето на некроманта. Очите ми се отвориха за селенията на призраците и студена тръпка прогори кожата ми.
— Некромантството няма да те спаси, Йорг. — Усетих как ножът ме порязва. — Дори Чела няма достатъчно вяра на мъртвешката си магия, за да се изправи срещу мен. А онова, дето си го откраднал под планината, е само бледа сянка на нейните умения.
Воля. Накрая всичко опира до волята. Корион ме държеше прикован в безсилното ми тяло, защото такава беше волята му, защото неговото желание беше по-силно от моето.
Гореща кръв се стече на ручейче по шията ми. Усещах я как ме гъделичка под бронята.
Хвърлих срещу него всичко, с което разполагах. Цялата си гордост, целия си гняв — а той беше безмерен, — яростта, болката. Пресегнах се назад през годините. Преброих своите мъртви. Пъхнах ръка в шипката и докоснах разраненото дете, което висеше заклещено там. Взех всичко и го превърнах в чук.
Нищо! Успях само да провеся глава, така че да не виждам лицето му. И той се изсмя. Усетих вибрациите на смеха му в ножа. Корион искаше да умра бавно.
Виждах ръцете си в метални ръкавици, пръстите ми едва удържаха кинжала. Живот пулсираше в тези ръце, разливаше се с всеки удар на сърцето ми, омесен с черната магия, която беше надвила смъртта от кралската ръка. Видях лицето на татко в мига на удара, настръхналата му брада, стиснатите устни. Видях лицето на Катерин, светлината в очите ѝ, докато се грижеше за мен. Взех всичко това, и горчивото, и сладкото, и го хвърлих в жарта на волята си, за да помръдна безсилните си ръце. Вложих целия си живот в тази молба.
И успях единствено да обърна върха на кинжала си към Корион.
— Те умират, Йорг — каза той. — Виж с моите очи.
И се превърнах в ястреб. Част от мен остана в ложата, кървящата част, а останалото политна, диво и свободно, над турнирното поле.
Видях Елбан да пази гърба на Райк сред навалицата на простолюдието, докато войниците на Ренар стесняваха кръга около тях като ловни хрътки във висока трева. Копие прониза Елбан в корема. На лицето му се изписа изненада и той изведнъж остаря до истинската си възраст. Отвори уста за вик и кръв се запени по беззъбите му венци. Видях го, но не го чух. Видях как наръга мъжа, който го беше пронизал, после аз и ястребът продължихме нататък.