„Интересно — помисли Саша, — лъжат ли се един друг, или наистина им е интересно да играят на тези тръби?“ Той тръгна надолу по стълбата. „Господи, а аз на какво се надявам? — помисли си той. — Какво ще правя след една година? Те, макар че са много глупави, но виждат всичко. И всичко разбират. И не прощават нищо. Какъв ли таласъм трябва да съм, за да работя тук…“
Изведнъж стълбата под краката му трепна, тежкият бетонен блок с четири стъпала като насън се измъкна изпод краката му и след секунда се вряза с грохот в стълбищната площадка на долния етаж, без обаче да причини никаква вреда на двете момичета — машинописки от административната група, стоящи точно на мястото на удара. Момичетата вдигнаха хубавичките си птичи главички и погледнаха Саша, който се спаси само защото успя да се хване за края на останалото на място стъпало.
— Трябва да си лъскаш обувките — каза едно от момичетата, отдръпвайки се от клатещите се крака на Саша, и двете се разхилиха.
Саша хвърли поглед към тях и забеляза пирамидката от разноцветни кубчета, на долния край на която стояха те. Като че ли това беше играта „Крейзи Бърд“ — много мила, със забавна глуповата музика, но с неочаквано тъп и жесток край.
Саша можеше да си виси така колкото си иска — дори имаше нещо приятно в еднообразното поклащане напред-назад, но помисли, че навярно това изглежда глупаво. Той се издигна на ръце и излезе на непозната каменна площадка, завършваща с пропаст, противоположният край на която беше някъде зад левия край на монитора (там нещо едва-едва бръмчеше). Другата страна на площадката опираше във висока каменна стена, иззидана от груби блокове. Саша седна на грапавия и студен под, облегна се на стената и затвори очи. Някъде отдалеч се носеше тих звук на флейта. Саша не знаеше кой и къде свири на нея, но чуваше тази музика почти всеки ден. Отначало, когато още се учеше на първо ниво, този далечен трептящ звук го дразнеше с унилата си еднообразност, с някакво безсмислие или нещо подобно. Но постепенно той свикна и дори почна да намира в него своеобразна красота — започна да му се струва, че в една дълго разтеглена нота е затворена цяла сложна мелодия, и можеше да слуша тази мелодия с часове. В последно време той дори спираше, за да послуша флейтата, и както сега, оставаше неподвижен известно време след като тя стихваше.
Саша стана и се огледа. Изходът беше само един — трябваше да скочи в неизвестността зад левия край на екрана. Можеше да скочи и със засилка, а можеше и само да се оттласне силно с двата крака от края на площадката. Всички пропасти в лабиринта бяха дълги или колкото скок със засилка, или колкото скок от място, и по-надежден, разбира се, беше първият способ, но изработената интуиция кой знае защо подсказваше втория; Саша се приближи до ръба, оттласна се с всичка сила и скочи в бръмчащата неизвестност.
След като се приземи клекнал и след секунда се изправи, на челото му изби студена пот — само ако бе скочил със засилка… Точно пред него на острите стоманени шипове висеше сгърчено мъртво тяло, вече посиняло и подуто, покрито с множество тлъсти лениви мухи — някои от тях излитаха да си починат и издаваха същото това жужене, което се чуваше на екрана отдясно. Мъртвецът беше мъж на средна възраст; бе облечен в приличен костюм, а ръката му и до сега стискаше портфейл. Очевидно той е бил новак в играта и е решил, че по-сигурно е да се засили. Но впрочем със същия успех и Саша можеше да се озове на дъното на дълбоката каменна шахта, а мъжът със сакото — да продължи пътешествието си към принцесата; точен начин да се познае нямаше, или във всеки случай Саша не знаеше такъв. Той внимателно заобиколи мъртвото тяло и побягна напред по коридора, на едно място подскочи, изкатери се на площадката, крепяща се на два груби стълба, и побягна по новия коридор, на три места в който се наложи да прескача дълбоки каменни кладенци. Най-много го учудваше, че всичко това ставаше на второ ниво, което мислеше, че познава като петте си пръста, и чак когато под краката му щракна управляваща плоча и иззад ъгъла се чу дрънченето на вдигащата се решетка, той разбра всичко. Недалеч от прехода за третия етаж имаше една решетка, която той така и не бе успял да отвори — а когато му се удаде да влезе в новото ниво, реши, че е била чисто декоративна. Оказа се, че зад нея също има участък от лабиринта — наистина, задънен. Саша изтича под вдигналата се решетка и се понесе нататък — местата наоколо вече му бяха познати и не таяха никакви изненади. Той стъпи още на една управляваща плоча, прескочи друга — иначе следващата решетка, която бе почнала да се вдига отпред, веднага щеше да падне — промъкна се и с всички сили се втурна по коридора; трябваше да бърза, защото след като се вдигнеше, решетката веднага започваше да се спуска. Той тъкмо успя да се промъкне под зъбите й, които бяха вече на половин метър от пода, и се озова до стълбищната клетка на третия етаж, съвсем близо до мястото, където преди няколко минути се срути част от стълбата. Сега вратата на следващото ниво беше до него. „Дявол — помисли си Саша, отупвайки се, и чак сега усети как бие сърцето му, — че стълбата тук не се е срутвала никога преди! На четвъртия етаж се срутваше, а тук не. Сигурно се срутва веднъж на няколко минавания“.