— Саша!
Саша се обърна. От вратата на втори подотдел за дребна дървесина го гледаше Ема Николаевна. Лицето й бе силно напудрено и напомняше посипан със стрептоцид голям розов лишей.
— Саша, дай огънче, а?
— Вие нямате ли? — доста хладно попита Саша.
— Че аз не съм в „Принца“ — отвърна Ема Николаевна, — при мен няма факли на стената.
— А преди играли ли сте? — попита с по-мек тон Саша.
— Случвало ми се е — отвърна Ема Николаевна, — само че тези стражи… Каквото си искаха, това правеха с мен… Изобщо, по-далеч от втория етаж така и не стигнах.
— Там трябва с шифта — каза Саша, взе цигарата и се приближи към горящия на стената факел, — и със стрелките.
— Сега вече ми е късно — въздъхна Ема Николаевна, поемайки запалената цигара и влажно гледайки Саша.
Саша тъкмо да отвори уста, за да изрази вежлив протест, но забеляза поглеждащото иззад гърба на Ема Николаевна полуголо червеногърдо чудовище с голяма замислена зурла вместо лице — от онези, които се срещат само в неголемите външнотърговски организации или на дъното на кладенеца на смъртта в играта „Таргхан“ — побледня, кимна неловко и тръгна към стаята си.
„Свършено е с жената — помисли си той, — скоро ще излезе в ДОС… А може и да се измъкне, дявол знае.“
В неговия отдел силно звънеше телефонът и Саша нетърпеливо подскочи върху плочата, отваряща входа, за да се издигне по-бързо вратата към следващото ниво.
— Лапин! На телефона!
Саша изтича до масата и взе слушалката.
— Саня? Здравей.
Това беше Петя Итакин от Госплан.
— Ще идваш ли днес?
— Не съм си и помислял.
— Шефът ми каза, че сега щял да дойде някой от Госснаб с нови програми. Аз кой знае защо реших, че си ти.
— Не знам — каза Саша, — засега нищо не са ми казвали.
— Нали ти имаш три допълнителни файла за „Абрамс“?
— Аз.
— Значи точно теб ще изпратят. Изчакай ме, ако съм излязъл, а?
— Добре.
Саша остави слушалката и отиде на работното си място. До него, на резервния компютър, седеше командированият от Пенза и съсредоточено стреляше с лазер по ергонската ракетна установка, която вече почти се бе завъртяла в позиция за стрелба; наоколо, докъдето стигаше погледът, се простираха безрадостните пясъци на „Старглайдер“.
— Как е там при вас? — вежливо попита Саша.
— Зле — отвърна командированият, удряйки с гримаса на лицето по клавишите, — много зле. Ако ей онова нещо…
И изведнъж всичко наоколо се скри в ослепителен огнен смерч; Саша отскочи настрани от командирования и закри лицето си с длани — той направи това чисто инстинктивно, а когато съобрази, че с него нищо не може да се случи и отвори очи, командирования вече го нямаше, а на пода до стола тлееше парче от сакото му.
Иззад шкафа изскочи Борис Григориевич, хвърли меча на пода, запретна полите на дългия вълнен плащ, който той обличаше преди схватка върху бронята си, и се зае да тъпче изпускащото миризлив дим парче плат. Рогатият шлем на Борис Григориевич изобразяваше мрачно японско божество, и изсечената в метала зъбата паст в съчетание с грижливите и някак женски движения на голямото нежно тяло беше доста странен. След като ликвидира зародиша на пожара, Борис Григориевич свали шлема, изтри мократа си плешивина и въпросително погледна Саша.
— Свърши — каза Саша и кимна към екрана, на който мигаше досовският курсор.
— Виждам, че свърши. Извикай ми го пак, че още не сме подписали акта.
На масата на Борис Григориевич зазвъня телефонът, и той без да се доизкаже, се хвърли да вдигне слушалката.
Саша седна зад съседния компютър, излезе на драйв „а“, от който стърчеше гадната българска дискета на госта, и извика играта. Флопито тихо затрака, а след няколко секунди в креслото отново се появи мъжът от Пенза.
— Когато срещу вас летят ракети — каза Саша — по-добре се издигайте на височина. С лазера не може да свалите повече от една, а това нещо ги изстрелва на залпове.
— Не ме учи, не ме учи — озъби се командированият, хващайки клавиатурата, — не съм за първа година в далечния космос.