— Тогава си направете аутоекзек — каза Саша, — никой няма време да ви извиква всеки път.
Гостът не отговори — срещу него вървяха едновременно два крачещи танка и не му беше до приказки.
Изведнъж от кабинета на началника се чу някакъв грохот и викове.
— Лапин! — изрева зад шкафа Борис Григориевич, — спешно при мен!
Когато Саша дотича, Борис Григориевич стоеше на масата и се бранеше с меча от мъничък китаец с детско лице, който го мушкаше с пиката си със скоростта на шевна машина. Саша веднага разбра всичко, хвърли се към клавиатурата и с размах заби пръст в клавиша „Escape“. Китаецът замря.
— Ух — каза Борис Григориевич, — ей че работа. — Извиках пети дан — по инерция го натиснах, мислех, че пита за типа на монитора. Нищо, сега ще се оправим с него… Или не, после ще се оправим. Знаеш ли какво. Сега хвърли на дискета разширението за „Абрамс“ и заминавай в Госплан. Знаеш ли Борис Емелянович?
— Нали аз му инсталирах „Абрамс“ — отвърна Саша, — завеждащ отдел на шестия етаж.
— Щом го знаеш, отлично. Тъкмо ще подпишеш и договора — вземи го направо с папката. Той ще ти даде и дискета…
Иззад шкафовете блесна ослепителен огън, чуха се няколко взрива, и веднага се развоня на изгоряло месо.
— Какво става?
— А, пак оня, от Пенза. Май се натъкна на пирамидална мина.
— Добре, ще го извикаме утре сутринта, че то вече два часа — само смрад и грохот. Тръгвай. Той ще ти даде дискета с „Арканоид“. Е, а ти сам погледни какво ново имат, разбираш ли?
Саша тъкмо реши да тръгне към вратата, но Борис Григориевич го задържа за ръкава.
— Чакай — каза той, слагайки шлема и хващайки меча в ръка, — още ми трябваш. Когато викна „Кия“, натисни клавиш.
— Кой?
— Няма значение.
Той се промъкна зад гърба на замрелия в нападателна поза китаец, застана в ниска стойка и се прицели с меча към шията му.
— Готов ли си?
— Готов съм — обръщайки се, каза Саша.
— Кия!!!
Саша заби пръст в клавиатурата; чу се рязко свистене, нещо изхрущя, удари се в пода и се търколи по него, а след него падна нещо тежко и меко.
— Сега върви — дрезгаво каза Борис Григориевич — и не се застоявай, имаме много работа.
— Аз исках да отида до столовата — каза Саша, стараейки се да гледа настрани.
— По-добре тръгвай веднага. Там ще обядваш.
Саша излезе иззад шкафовете, отиде до работното си място, ритна с крак разтопените очила на госта под радиатора, седна зад компютъра си и качи на дискета всичко, което му бе нужно. После пъхна дискетата в чантата си, стана и без да бърза, тръгна по осеяния с отломъци от каменни плочи коридор, прескочи по навик капана, увисна на ръце, скочи на долния етаж, вдигна от пода тясната изрисувана стомна и се наведе към нея, мислейки за това, че и досега не знае нито кой оставя тези стомни в закътаните места на подземието, нито къде изчезват стомните, когато той изпие съдържанието им.
Пътят на четвърто ниво му бе познат до най-малките дреболии и Саша вървеше, скачаше, лазеше и се издигаше напълно механично, мислейки за всякакви глупости. Отначало си спомни заместника на началника на втори подотдел за дребна дървесина Кудасов, който отдавна бе стигнал в играта „Троуткътър“ до осмо ниво, но така и не бе успял досега да прескочи там някакво зелено сандъче — заради това той, както казваха, си оставаше вечен заместник на няколко прелетели като ракети към повишение началници, които успяваха това ако не съвсем веднага, то във всеки случай без особени усилия. После Саша се замисли за неясните думи на Итакин, казани на една от предишните им срещи — че май някакви момчета отдавна са хакнали играта му; не бе ясно какво имаше предвид Итакин, защото играта си беше хакната още когато Саша я качи на диска си. После отпред бавно се вдигна вратата на четвърто ниво, и Саша влезе в оказалия се зад нея вагон на метрото.
„А накъде всъщност съм тръгнал аз? — мислеше той, гледайки в черното огледало на вратата на вагона и оправяйки тюрбана на главата си. — До седмо ниво вече съм стигал — е, може би не съвсем — но видях какво има там. Всичко е същото, само стражите са по-дебели. Е, да се кача на осмо. Само че колко ли време ще ми отнеме… И по-нататък какво? Наистина, принцесата…“
За последен път Саша бе зърнал принцесата преди два дни, между трето и четвърто ниво. Коридорът на екрана изчезна за секунда, и на мястото му се появи застлана с килими стая с висок сводест таван. И тогава засвири музика — жална и тъжна, но само в началото и само за да му се стори особено прекрасна една нота в самия край.
На килима стоеше огромен пясъчен часовник; от каменните плочи на пода, сякаш през монокъл, гледаше Саша една изнежена дворцова котка, а в самия център на килима, на разхвърляните възглавници, седеше принцесата. Лицето й не можеше да се различи отдалеч — струваше му се, че тя има дълги коси, или това беше тъмна кърпа, падаща на раменете й. Едва ли тя знаеше, че Саша я гледа, и че изобщо съществува такъв Саша, но затова пък Саша знаеше, че стига само да се добере до тази стая, и принцесата ще се хвърли на врата му. Принцесата стана, скръсти ръце на гърдите си, направи няколко крачки по килима, върна се и седна в купчината от малки възглавници.