Нора Робъртс
Принцът плейбой
ПЪРВА ГЛАВА
Жребецът изкачи в луд бяг хълма, като вдигна зад себе см пушилка. На билото спря и се изправи на задни крака. За момент кон и ездач останаха неподвижни, тъмен силует на фона на яркото следобедно небе. И двамата изглеждаха еднакво опасни.
В момента, в който копитата докоснаха земята, ездачи притисна колене към хълбоците на коня и го пришпори надолу по склона. Пътеката бе утъпкана, ала съвсем не безопасна, със скали от едната страна и пропаст от другата. Спуснаха се по нея на пълна скорост.
Само луд можеше да язди с такова нахакано пренебрежение към живота си. Само луд или мечтател.
— Давай, Дракула. — Заповедта бе тиха и предизвикателна, както и смехът, който се разнесе след нея. Тонът бе на човек, който приема страха за банкет, а скоростта за вино.
От дърветата и храстите край урвата се разлетяха птици, стреснати от гръмовните удари на копитата. Писъкът им скоро остана далеч назад. Пътеката зави наляво и жребецът взе завоя, без да забавя бяг. Отвъд ръба пропастта се спускаше двадесет метра надолу, към бели скали и синьо море. Изпод копитата се разлитаха дребни камъчета и беззвучно се спускаха в празното.
Ездачът погледна надолу, но не забави. Дори не си го и помисли.
От тази височина мирисът на море не се усещаше. Дори й грохотът на разбиващите се вълни бе неясен като далечна и безопасна гръмотевица. Ала от тази височина самото море изглеждаше опасно и загадъчно. Всяка година то искаше своя данък от човешки животи. Ездачът разбираше това и го приемаше, защото така е било откак свят светува. Така и щеше да продължи да бъде. В такива моменти той се оставяше в ръцете на съдбата и разчиташе на късмета и на собствените си умения.
Жребецът нямаше нужда от камшик или пришпорване, за да препуска по-бързо. Както винаги, възбудата и увереността на господаря му бяха достатъчни. Носеха се надолу по извиващата се пътека, докато морето забуча в ушите им и най-после се чуха виковете на чайките.
Отстрани можеше да изглежда, че ездачът бяга от дявола или бърза към любимата си. Но ако човек видеше лицето му, щеше да разбере, че не бе нито едното, нито другото.
Ако тъмните му очи блестяха, това не бе нито от страх, нито от очакване. Бе от предизвикателството. За момента и само за момента. Тъмната коса на мъжа се развяваше от скоростта така свободно, както и тъмната грива на коня.
Жребецът бе метър и петдесет гарвановочерна фурия, с широки гърди и мощна шия. Хълбоците му блестяха от пот, ала дишането му бе силно и равномерно. Ездачът седеше върху него изправен и тясното му загоряло лице сияеше. Устните му, плътни и изваяни, бяха извити в усмивка, която издаваше и дързост, и удоволствие.
Пътеката стана по-равна и конят намали ход. Минаваха покрай белосани къщички, отпред с развяващо се от морския бриз пране. Подредените дворове бяха изпъстрени с цветя, а прозорците бяха отворени. Следобедното слънце, все още високо в небето, обливаше всичко с ярката си светлина. Без да се забави, без да трябва юздите в ръката на господаря му да го насочват, жребецът препусна към жив плет, висок към метър, и прелетя над него.
В далечината бяха конюшните. Колкото опасни и смъртоносно привличащи бяха скалите отзад, толкова мирна и подредена бе гледката отпред. Червените и бели къщи, спретнати като ливадите около тях, добавяха свое очарование към пейзажа от урви и зеленина. Оградите се кръстосваха и образуваха дворове за трениране на коне.
Като чу приближаването на жребеца, един от конярите спря да разхожда в кръг младата кобила. Луд като лъв, помисли той с неохотно възхищение. Този кон и неговият ездач, понесени в бесен бяг, бяха обичайна гледка тук. И въпреки това двама от конярите чакаха в готовност жребеца да забави ход.
— Ваше Височество.
Негово височество принц Бенет Кордински скочи със смях от гърба на Дракула.
— Аз ще го разхладя, Пипит.
Старият коняр пристъпи напред с леко накуцване. Обветреното му лице беше безстрастно, но той огледа и принца, и жребеца, проверявайки за някакви следи от нараняване.
— Моля за извинение, сър, ала докато ви нямаше, от двореца дойде съобщение. Принц Арманд желае да ви види.
Бенет не без съжаление му подаде юздите. Част от удоволствието от ездата бе часът, който обикновено прекарваше, като разхождаше и разресваше жребеца. Но щом баща му бе пратил да го повикат, нямаше избор. Трябваше да се откаже от удоволствието заради дълга.
— Добре го разходи, Пипит. Дълго препускахме.
— Да, сър — отвърна конярят, който бе прекарал три-четвърти от живота си с коне. Негово бе задължението да качи Бенет на първото му пони. Сега, вече шестдесетгодишен и със схванат крак след едно лошо падане, той още си спомняше енергията на младостта. И страстта. Потупа Дракула по врата и го усети, че е потен.