— Да, разбирам ги. — Хана задържа още един миг ръката му, после я пусна. — И разбирам кога една жена е щастлива.
Когато Александър се обърна към нея, тя видя силната прилика с баща му. Слабото лице, аристократичните черти, твърдо стиснатите устни.
— Благодаря ви, Хана. Мисля, че може би за всички нас е добре, че сте тук.
— Надявам се. — Тя погледна към сцената и актьорите. — Наистина се надявам.
Когато остана сама, Хана гледа още половин час репетицията. Да, пиесата бе добра, дори завладяваща, ала тя имаше да играе други игри.
Стражите останаха, но сега, когато нямаше кралски особи, повече се занимаваха да не пускат никой да влезе, отколкото да следят тези, които вече са вътре. За лейди Хана вече се знаеше, че бе довереничка и компаньонка на принцесата. Самият принц Арманд й се доверяваше, затова никой не я последва, когато тя стана и излезе през една странична врата.
В ръчната й чанта имаше миниатюрен фотоапарат, скрит в кутийка от червило, ала сега Хана не го използва. Бе научена, че трябва да разчита първо на собствените си наблюдения и едва след това на апаратурата.
Една сграда с размера на Центъра не можеше лесно да се осигури. Докато го обхождаше, тя кимна с уважение към усилията на Рийв Макджий. Датчици за топлина и скрити камери. Но датчиците се задействаха само когато центърът бе затворен.
На входовете от членовете на трупата и персонала се искаха пропуски. Ала вечерта на представлението входът можеше да се купи на цената на един билет. А Дебок щеше да излезе иззад решетките през деня.
Докато минаваше от коридор в коридор, Хана запечатваше всичко в съзнанието си. Преди бе изучавала разположението на Центъра на хартия, но предпочиташе да го обходи, да се съсредоточи, да докосне стените и подовете му.
Прекалено много тъмни ъгли, помисли тя. Прекалено много малки стаички, използвани като складове. Прекалено много места за криене. Дори при опита на Рийв сградата не би издържала на един добър план за нападение. Но пък според Хана никоя сграда не би издържала.
Влезе в гардеробната, преструвайки се, че се интересува от костюмите. Дали пазачът на вратата познаваше всеки по лице? Колко лесно можеше да бъде сменен един от техниците? Пропуските бяха със снимки, ала гримът и перуката можеха да свършат работа. Колко пъти самата я или някой като нея бе влизал някъде с подправени документи или с добра маскировка?
Веднъж влязъл вътре, човек лесно можеше да изчезне. А ако някой от охраната можеше да бъде подкупен или заменен, толкова по-добре.
Да, щеше да развие този сценарий в своя доклад. Нека началниците й се позанимаят с него. Щеше да добави и факта, че никой не бе проверил чантата й. В нея спокойно можеше да бъде внесена малка пластична бомба и лесно можеше да бъде поставена.
От гардеробната премина в репетиционната зала, цялата в огледала. Леко изненадана се взря в отраженията си от всички страни. И после, както в градината, се разсмя тихо.
О, Хана, помисли тя, колко си ужасно скучна. Обърна се настрани и поклати глава. Не, тъмночервеното изобщо не й отиваше, а сакото с висока яка с широкия си колан само я правеше грозно слаба. Полата се спускаше до доста под коленете и скриваше бедрата й. Днес бе опънала косата си в стегната плитка, която бе навила на кок отзад на врата.
Тъй като това бе част от самата нея, бе най-доброто прикритие което можеше да измисли. Като дете бе прекалено кльощава, с коса, която не се оставяше да бъде сресана и с вечно ожулени колене. Чертите на лицето й още тогава бяха забележителни, ала на лицето на малко момиче изглеждаха прекалено остри, прекалено ъгловати.
После, когато другите момичета започнаха да разцъфтяват и да се наливат, тялото на Хана упорито си оставаше плоско. Тя бе умна, атлетична и весела. Момчетата я тупаха по гърба и й казваха, че е голям образ, но и през ум не им минаваше да я канят на срещи.
Научи се да язди, да плува, да стреля, да улучва от сто крачки със стрела окото на бик, ала с момчета не ходеше.
Научи руски, френски и достатъчно китайски, за да изненада дори баща си, но на бала си отиде сама.
Когато навърши двадесет години, тялото й се промени, ала Хана скриваше закъснялото разцъфване под скучни дрехи. Тя вече бе избрала пътя си в живота. Красотата караше хората да обръщат глави след нея, а в нейната професия бе най-добре да остава незабелязана.
Сега гледаше резултата в стената от огледала и бе доволна. Никой мъж не би я пожелал. Бе в човешката природа първо да гледаш физическата обвивка и да извличаш чувства оттам много преди да се спуснеш по-навътре, към интелекта или душата. Никоя жена не би й завидяла. Скучното, в края на краищата, беше безопасно.