— Приятно ми е. — Официална и сдържана, Хана протегна ръка. Шантел я пое с безизразно лице.
— На мен също. — Като жена, като актриса, която разбира нюансите и ролите, Шантел се чудеше защо една жена с толкова красиви черти и безупречна кожа трябваше насила да ги прави да изглеждат безлични.
— Лейди Хана няколко месеца ще прави компания на Ив.
— Колко хубаво. Кордина е красива страна. Сигурна съм, че тук ви е приятно.
— Да, вече ми е приятно. Освен това ми беше приятно да наблюдавам вашата репетиция.
— Благодаря, ала имаме още много работа. — Шантел потупа с пръст по перилото на стълбите и се запита защо изпитва такова моментално недоверие. Отдаде го на преумора и се обърна към Бенет: — Трябва да бягам. Опитай се да намериш малко време за мен, скъпи.
— Разбира се. Ще дойдеш ли в събота на вечерята с останалата част на трупата?
— Не бих я пропуснала. Ще се видим там, лейди Хана.
— Довиждане, госпожице О’Хърли.
Шантел бързо потупа Бенет по бузата, спусна се по стълбите и остави режисьора да подтичва подире й.
— Страхотна жена — промълви Бенет.
— Да, много е красива.
— И това е вярно. — Без да я поглежда, Бенет отново я хвана за ръката. — Предполагам, че винаги съм се възхищавал от нейната воля и амбиция. Тя е твърдо решена да бъде най-добрата и не се страхува да работи за това. Всеки път, когато я видя на екрана, дъхът ми спира.
Хана заби пръсти в чантата си и си напомни, че от нея се очакваше да е скромна.
— Възхищавате ли се от амбицията, Ваше Височество?
— Нищо не се е променило без нея, за добро или за лошо.
— Някои мъже намират все още амбицията в жената некрасива или поне неудобна.
— Някои мъже са идиоти.
— Не бих могла да бъда по-съгласна — заяви тя сухо, толкова сухо, че той вдигна вежди и я погледна.
— Защо никога не съм сигурен дали не ме обиждате?
— Моля за извинение, сър. Просто се съгласих с вас.
Бенет отново спря. От сцената се чуваха гласове, но залата вече бе празна. Той улови брадичката й, без да обръща внимание на стреснатото й трепване, и се вгледа в лицето й.
— Хана, защо когато ви гледам, не съм убеден, че виждам всичко, което има да се види?
В главата й забиха тревожни камбани. Лицето й леко побледня. Хана усети, ала се надяваше, че Бенет ще го приеме за нормално. С нищо друго не издаде безпокойството си.
— Не разбирам за какво говорите.
— Чудя се… — Той плъзна пръст по брадичката й, после точно под нея, където кожата бе още по-мека и топла. — Да, чудя се за вас повече, отколкото би трябвало. Имате ли отговор на това?
В очите му имаше кехлибарени отблясъци, които превръщаха иначе простия кафяв цвят в нещо златисто и неустоимо. Имаше устни на поет и ръце на селянин. Хана се чудеше как бе възможно двете да се съчетаят, а сърцето й, винаги толкова стабилно, започна да се блъска в гърдите.
— Ваше Височество… — заекна тя.
— Имате ли отговор, Хана?
Бенет видя как устните й се разтвориха. Странно, досега не бе забелязал колко са красиви — меки, мъничко по-широки и добре оформени без помощта на червило. Чудеше се дали на вкус ще са студени като гласа й, или ярки като очите й.
Това трябваше да спре, тук и сега. Копнежът, който се надигаше в нея, можеше да бъде само разрушителен. Макар да й се искаше да протегне ръце напред, тя сведе очи.
— Не, сър, освен че много мъже се чувстват заинтригувани от една жена просто защото тя не е това, с което са свикнали.
— Ще видим. — Той се отдръпна, макар че се изненада от усилието, което му струваше това. — Сега ще ви върна, Хана, и ние и двамата ще си помислим.
ТРЕТА ГЛАВА
Хана имаше свободен достъп до двореца и градините около него. Трябваше само да помоли, и ваната й щеше да бъде преместена или леглото й преправено. Ако в три сутринта й се приискаше горещ шоколад, можеше да вдигне телефона до леглото си и да си го поръча. Като гост на кралското семейство й се полагаха всички удобства, които можеше да предложи дворецът.
И като гост на кралското семейство й се полагаше лична охрана.
Тя смяташе пазачите за съвсем дребно неудобство. За човек с нейните умения бе достатъчно просто да ги накара да мислят, че кротко седи в стаята си, докато в същото време бе на съвсем друго място. Ала фактът, че я наблюдават, затрудняваше уреждането на среща със свръзката отвън.
Дума не можеше да става да използва телефоните в двореца. Прекалено многото вътрешни линии създаваха риск някой да чуе дори обикновен кодиран разговор. За момент се замисли дали да не промъкне тайно един предавател, но отхвърли идеята. Предаванията можеха да се проследят. Не бе прекарала две години от живота си, за да стигне до този момент и да види как всичко пропада заради някаква електронна неразбория. Във всеки случай, предпочиташе да провежда такива важни срещи лице в лице.