Два дни след пристигането си в Кордина изпрати писмо. То бе адресирано до стар приятел на семейството в Съсекс, който не съществуваше. Местоназначението му бе един от многото клонове на Дебок в Европа. Ако по някаква причина писмото бе прехванато и отворено, читателят нямаше да прочете нищо по-интересно от бъбриво описание на Кордина и времето. Ала след като писмото стигнеше до местоназначението си и бе декодирано, съдържанието му щеше да бъде друго. Хана даваше името си и поста си в организацията и искаше среща, определяйки датата, часа и мястото. Информацията щеше да бъде предадена на свръзката в Кордина. Всичко, което трябваше да направи тя, бе да отиде там. Сама.
Една седмица, помисли Хана, когато писмото пое по пътя си. След една седмица щеше наистина да започне това, което бе започнала толкова отдавна. Междувременно имаше достатъчно работа, която да не я оставя да скучае.
Тази вечер принцеса Габриела и нейното семейство бяха на посещение в двореца. Почти цял ден персоналът бе в паника, според Хана най-вече защото идваха и децата. Бе чула, че безценната колекция от яйца от Фаберже трябваше да се скрие.
Тя прекара деня доста спокойно — посети Ив и Мариса в детската стая, обядва с няколко члена на Историческото дружество, а късно следобед провери доколко може да се проникне през мазето.
Сега си сложи перлите и се подготви да отиде при семейството в главната приемна зала. Щеше да бъде интересно да ги види всички заедно. По този начин можеше да ги прецени не само като личности, а и като отношения. Скоро трябваше да ги познава толкова добре, колкото познаваше себе си. Една грешка, една лоша преценка, и всичко щеше да бъде загубено.
— Върни се, малък дяволе!
Хана чу висок смях, тропот и после шум от тичащи крака. Преди да бе успяла да отвори вратата и да види какво става, тя се отвори сама и през нея прелетя малко момче с рошава тъмна коса, която през последната седмица може би е била сресвана, а може би и не. То й се ухили, като разкри няколко липсващи зъба, и се вмъкна бързо под леглото.
— Скрийте ме, моля ви! — Гласът му бе приглушен от завивката.
Хана отвори уста и в този момент на вратата застана Бенет.
— Да сте виждали едно малко, ужасно невъзпитано момче?
— Аз… Не — реши тя на момента и сплете ръце. — Но мисля, че чух някой да тича край вратата. Какво…
— Благодаря. Ако го видите, заключете го в килера или нещо такова. — Той хукна по коридора. — Дориан, малък гаден крадец, не можеш вечно да се криеш.
Хана отиде до вратата, погледна как Бенет завива зад ъгъла и после я затвори. Върна се до леглото, приклекна и вдигна завивката.
— Мисля, че сега е безопасно — съобщи на френски.
Първо се показа тъмната коса, след нея набито момченце с къси панталонки и бяла ленена риза, покрити с прах. Ако вече не бе виждала снимката му, тя би го взела за дете на някой от слугите. Ала той бе с кралска кръв.
— Вие сте англичанка. Аз много добре говоря английски.
— Вярно е.
— Благодаря, че ме скрихте от вуйчо ми. — Малкият принц Дориан се поклони. Макар още да нямаше пет години, изпълни поклона отлично. — Сърдит е, но той не се сърди дълго. Аз съм принц Дориан.
— Ваше Височество. — Хана направи реверанс. — Радвам се да се запозная с вас. Аз съм лейди Хана Ротчайлд. — После не се сдържа и се наведе към него. — Какво си откраднал?
Дориан погледна към затворената врата, после отново към Хана и се засмя. Бръкна в задния си джоб и измъкна оттам едно йо-йо. Можеше някога да е било синьо, ала сега дървото бе посивяло и само тук-таме се виждаха останали ярки шарки. Хана го огледа с подобаващо уважение.
— И това е на Бенет… На Негово височество? — поправи се тя.
— Невероятно, нали? Има го, откак е бил петгодишен. — Дориан завъртя играчката в ръка, силно изненадан, че едно време, когато вуйчо му е бил точно толкова голям, колкото бе той сега, е била нова и лъскава. — Той се сърди, когато отида в стаята му и играя с него, но как иначе ще го накарам да работи?
— Правилно. — Хана едва се сдържаше да не разроши кралската коса. — А и не ми се вярва той самият често да си играе с него.
— Държи го на един шкаф. Не че има нещо против да го гледам — обясни Дориан, почтен до мозъка на костите си. — Само когато се опитвам да го накарам да работи и конецът се заплита и става целият на възли.
— Човек трябва да се поупражнява.
— Знам. — Той отново се засмя. — А мога да се упражнявам само ако го открадна.
— Логиката ви е неоспорима, Ваше Височество. Може ли да го видя?