Бенет погледна към вратата на терасата.
— Бог знае какъв хаос може да са забъркали през последните двадесет минути.
— Чакай и ти да си имаш деца. — Ив стана да вземе Мариса от Хана. — Безобразно ще ги разглезиш. Ако ме извините, ще се кача горе да нахраня Мариса.
— Ще дойда с теб. — Габриела остави чашата си. — Искам да обсъдим плановете за Коледния бал. Знаеш, че искам да помогна с каквото мога.
— Слава Богу, че няма да има нужда да те моля. Не, Хана, моля те, седни и си почини — продължи Ив, когато Хана понечи да стане. — Няма да се бавим.
— Гледайте наистина да не се бавите. — Бенет извади своето йо-йо и го пусна да обикаля от човек на човек. — Вечерята е след час.
— Ние всички познаваме твоите приоритети, Бен. — Ив се наведе да го целуне по бузата и излезе от стаята.
— Аз самият бих се поразходил. — Александър стана и кимна на Рийв. — Ще ти помогна да събереш децата.
Едва стигнаха до вратата на терасата, когато се появи един слуга.
— Моля за извинение, Ваше Височество. Обаждане от Париж.
— Да, очаквах го. Ще говоря от кабинета си, Луи. Извинете ме, лейди Хана. — Арманд хвана ръката й и се поклони. — Сигурен съм, че Бенет може да ви забавлява за малко. Бенет, може би лейди Хана би искала да види библиотеката.
— Ако обичате да гледате стени с книги — заяви Бенет, когато баща му излезе, — не можете да намерите по-добро място.
— Аз много обичам книги — заяви Хана и стана.
— Добре тогава. — Макар че би могъл да измисли десетина по-добри начина да се прекара един час, той я хвана за ръката и я поведе по коридорите.
— Трудно е да се повярва, че в музея може да имат по-хубави картини, отколкото имате тук в двореца, принц Бенет.
— Музеят на изкуствата има сто петдесет и два образеца на импресионистичната и постимпресионистичната живопис, включително две платна на Коро, три на Моне и едно особено хубаво на Реноар. Напоследък получихме от Съединените Щати още един шедьовър на американския художник Чайлд Хасъм. В замяна моето семейство подари шест картини на Жорж Комплениер, кордински художник, рисувал на острова през деветнадесети век.
— Разбирам.
Бенет забеляза изражението й и се разсмя:
— Случайно съм в управителния съвет на музея. Аз може да предпочитам конете, Хана, ала това не пречи на любовта ми към изкуството. Какво мислите за това?
Той спря пред малък акварел. Кралският дворец бе нарисуван красиво, почти вълшебно. Белите му стени и кули се издигаха над розовата мараня, която не толкова обграждаше, колкото омагьосваше сградата. Трябва да е изгрев, помисли Хана. Небето бе толкова нежно синьо, контрастиращо с по-тъмното море. Виждаше се старинното, фантазията и реалността. На преден план бяха високите железни порти и здравите каменни стени, които защитаваха двореца.
— Прекрасно е. Показва и любов, и възхищение. Кой е художникът?
— Прапрабаба ми — доволен от реакцията й, Бенет я хвана под ръка. — Направила стотици акварели и ги пъхнала някъде. В нейно време жените рисували за забавление, не като професия.
— Някои неща се променят — промълви Хана и погледна отново към картината. — А някои не.
— Преди няколко години намерих работите й в забравен сандък в една от таванските стаи. Толкова от тях бяха повредени, направо сърцето ми се разби. После намерих това. — Той докосна рамката, както се стори на Хана, с благоговение. Тя вдигна поглед от ръката към лицето му и усети, че бе като омагьосана. — Беше като да се върнеш назад във времето и в поколенията и да откриеш себе си. Това би могло да бъде нарисувано днес и пак щеше да е същото. — Хана усети как сърцето й трепва. Коя жена можеше да устои на гордостта и чувствителността? В самозащита отстъпи крачка назад. — В Европа разбираме, че няколко поколения са само миг от времето. Историята ни стои пред нас, векове наред. Наша отговорност е да предадем същия дар на всяко следващо поколение. — Бенет я погледна и откри, че очите й бяха почти невъзможно дълбоки. — Това е нещо общо между нас, нали? В Америка има едно нетърпение, което може да е вълнуващо, дори заразно, но тук знаем колко дълго време е необходимо, за да се изгради и запази. Политиката се променя, правителствата се сменят, ала историята остава.
Тя трябваше да се отвърне от него. Нещата щяха само да се замъглят, ако мислеше за Бенет като за нежен и чувствителен човек, а не като за задача.