— Има ли и други? — кимна към акварела.
— За съжаление само няколко. Повечето не можеха да се поправят. — Поради причини, които не можеше съвсем да обясни, му се искаше да сподели с нея нещата, които имаха значение за него. — Има един в музикалната стая. Останалите са в музея. Ето, вижте тук. — Поведе я по коридора към следващото крило. Стъпките им отекваха по мозайката на пода.
В ъгъла имаше арфа, на която може би бе било свирено преди сто години, а може би миналата седмица. В стъклена кутия имаше старинни духови инструменти и крехка лира. Цветята бяха свежи, както във всички стаи на двореца. От блестящи червени китайски вази надничаше жасмин. В малката мраморна камина бяха подредени подпалки, сякаш чакащи клечката кибрит.
Двамата с Бенет минаха по стария килим, за да надзърнат назад във времето. Тази картина изобразяваше бал — празнични ярки цветове и дръзки мазки. Красиви мъже въртяха по блестящия под жени, блестящо женствени в рокли от средата на деветнадесети век. Огледалата отразяваха и удвояваха танцуващите, а отгоре светеха три полилея. Докато гледаше картината, Хана почти чуваше звуците на валса.
— Колко прекрасно. Тази зала тук в двореца ли е?
— Да. Почти не се е променила. В нея следващия месец ще се проведе Коледният бал.
Само един месец, помисли тя. Толкова много неща трябваше да се свършат. След часове Дебок щеше да излезе от затвора и Хана скоро щеше да разбере дали подготовката й бе била достатъчно умна.
— Красива зала. — Тя се обърна. Поддържай разговора непринуден, напомни си. Поддържай мислите си леки, засега. — В нашата къща в провинцията има малка музикална стая. Нищо подобно на това, разбира се, но винаги ми се е струвала много успокояваща. — Приближи се към пианото, не толкова за да го огледа, колкото да спечели разстояние. — Свирите ли, Ваше Височество?
— Хана, ние сме сами. Няма нужда да сме толкова официални.
— Винаги съм приемала употребата на титли като нещо подобаващо, а не официално. — Не искаше това, каза си тя бързо. Не искаше той да скъси разстоянието между ранговете им.
— Аз винаги съм го приемал като нещо дразнещо между приятели. — Бенет се приближи зад нея и я докосна по рамото. — Мислех, че сме.
Хана усещаше ръката му през скромната си ленена рокля, през тънката коприна отдолу и направо върху кожата си.
— Че сме какво, сър?
Той се засмя, хвана я с две ръце за раменете и я обърна към себе си.
— Приятели, Хана. Приятно ми е с теб. Това е едно от първите изисквания за приятелството, нали така?
Тя го гледаше сериозно, съвсем леко поруменяла по скулите. Раменете й под дланите му изглеждаха толкова силни, ала Бенет си спомняше колко мека, колко нежна бе кожата под брадичката й.
Роклята й бе скучна и кафява, лицето й без грим и без прическа. Нито един косъм не бе не на мястото си. И въпреки това той си я представи засмяна, с разпуснати коси и голи рамене. И този смях щеше да бъде само за него.
— Какво, по дяволите, има в теб?
— Моля…
— Чакай. — Бенет пристъпи нетърпеливо по-близо, ядосан не по-малко на себе си, отколкото на нея. Хана замръзна и той вдигна ръце да я успокои, че няма да й стори нищо лошо. — Просто не мърдай за момент, а? — Наведе глава и докосна устните си до нейните.
Никаква реакция, не проявявай никаква реакция, повтаряше си отново и отново Хана като заклинание. Той не бе настойчив, не искаше нищо и не се опитваше да я подмамва. Просто вкусваше, по-нежно, отколкото си бе представяла, че бе възможно. И ароматът му се разливаше в нея, докато тя бе почти пияна от него.
Очите му оставаха отворени, приковани към нейните. Бе близо, толкова близо, че долавяше мириса на сапун по кожата му. Нещо, което я караше да си представя море. Хана заби пръсти в дланите си, като се мъчеше да не показва каква вихрушка се върти в нея.
Господи, искаше! Колко искаше…
Бенет не знаеше какво бе очаквал. Това, което намери, бе мекота, удоволствие, сладост без разгорещеност или страст. Но ги видя и двете в очите й. Не изпитваше непреодолима нужда да я докосне, нито да задълбочи целувката. Не и тази първа целувка. Може би вече знаеше, че ще има и други. Ала тази, първата, му показа едно спокойствие, едно отпускане, каквито никога не бе търсил в жената.
Бе достатъчно мъж и достатъчно опитен, за да разбере, че в нея ври вулкан. Но колкото и да бе странно, нямаше желание да го кара да изригне. Засега.
Той прекъсна целувката като просто отстъпи назад. Хана не трепна.
— Не го направих, за да те изплаша — каза тихо, защото това бе истината. — Беше просто опит.
— Не ме изплашихте. — Не бе изплашил жената, която можеше да види, ала другата вътре в нея бе ужасена.