— Лично ще се погрижа, Ваше Височество.
— Благодаря. — Ала Бенет се позадържа, колкото да разхлаби подпръзите.
— Няма за какво да ми благодарите, сър — изръмжа Пипит и свали седлото от гърба на жребеца. — Никой друг не може да се оправи с този дявол. — Дракула затанцува на място, той му измърмори нещо на френски и след малко конят отново се успокои.
— И на никой друг не доверявам най-добрия си кон. Малко зърно допълнително тази вечер няма да му навреди.
Пипит прие комплимента като нещо в реда на нещата.
— Както кажете, сър.
Все още възбуден, Бенет се обърна и излезе от конюшнята. На него самия не би му навредило да се поохлади за един час. Бързата луда езда утоляваше само част от жаждата му. Той имаше нужда от движение, от скорост, но най-вече имаше нужда от свобода.
Почти от три месеца бе вързан за двореца и протокола, за пищността и условностите. Като втори син задълженията му бяха малко по-малко публични, отколкото на брат му Александър, ала едва ли по-малко изнурителни. Дългът, задълженията го съпровождаха още от раждането и Бенет ги приемаше като нещо подразбиращо се. Затова не можеше да си обясни защо през последната година те бяха започнали да го дразнят и измъчват.
Габриела виждаше това. Бенет мислеше, че сестра му дори го разбира. Тя също винаги бе жадувала за свобода и спокойствие. Донякъде ги получи преди две години, когато Александър се ожени за Ив и тя пое част от теглото.
И въпреки това Габриела никога не се опитваше да изклинчи, мислеше Бенет, докато влизаше в двореца. Винаги бе там, където бе нужна. Всяка година отделяше по шест месеца за Дружеството за подпомагане на децата с увреждания, като в същото време поддържаше брака си жизнен и отглеждаше собствените си деца.
Бенет пъхна ръце в джобовете си и заизкачва стълбите, които щяха да го отведат в кабинета на баща му. Какво му ставаше? Какво се бе случило през последните няколко месеца, та му се искаше някоя нощ да се измъкне тихичко от двореца и да избяга? Където и да е…
Не можеше да се отърси от това настроение, но когато почука на вратата на баща си, бе успял да се овладее.
— Влезте.
Принцът не бе зад бюрото си, както очакваше Бенет, а се бе разположил до масичката за чай до прозореца. Срещу него седеше жена, която при влизането на Бенет се изправи.
Като мъж, който обича жени на всякаква възраст и с всякаква фигура, той бързо я огледа, преди да се обърне към баща си:
— Извинете, че ви прекъсвам. Съобщиха ми, че желаете да ме видите.
— Да. — Арманд отпи от чая си. — Преди известно време поръчах да те повикат. Бих искал да ти представя лейди Хана Ротчайлд.
— Ваше Височество. — Тя направи реверанс и погледът й се плъзна надолу.
— За мен е удоволствие, лейди Хана. — Бенет пое ръката й, като обобщи за секунди впечатленията си. Ненатрапчиво хубава. Той предпочиташе в жените по-ярката красота. В гласа й се долавяше британски акцент. Бенет предпочиташе френския. Слаба и стройна. Винаги го бяха привличали по-пищните форми. — Добре дошли в Кордина.
— Благодаря ви, Ваше Височество. — Гласът й наистина бе английски, обработен и тих. Той за миг срещна погледа й и видя, че очите й бяха тъмнозелени. — Страната ви е много красива.
— Моля, седнете, мила моя. — Арманд посочи към стола й и наля още една чаша чай. — Бенет.
Хана, скръстила ръце в скута си, забеляза проблесналото за миг в погледа на Бенет неудоволствие при вида на чайника. Ала той седна и пое чашата.
— Майката на лейди Хана е твоя далечна братовчедка — започна Арманд. — Ив се запознала с нея, когато те с брат ти неотдавна посетиха Англия. По покана на Ив лейди Хана се е съгласила да поживее с нас, за да прави компания на Ив.
Бенет можеше само да се надява, че от него няма да се иска да кавалерства на дамата. Бе достатъчно хубава, макар да бе облечена като монахиня — в сива рокля с висока яка, стигаща дискретно до пет сантиметра под коляното. Този цвят с нищо не освежаваше бледия й английски тен. Благодарение на очите лицето й не изглеждаше скучно, но тъмнорусата й коса бе толкова жестоко опъната назад, че му навяваше мисли за старите викториански компаньонки или гувернантки. Скука. Ала той помнеше добрите обноски и й се усмихна дружелюбно:
— Надявам се, че на вас ви е също толкова приятно да ни гостувате, колкото на нас да ви посрещнем.
В отговор Хана го изгледа сериозно. Чудеше се дали Бенет разбира и мислеше, че разбира колко умопомрачително изглежда в ежедневния си костюм за езда.