— Аз нямам нищо против помпозността и речите.
— Значи имаме късмет. Здравей, Клод. — Бенет кимна на високия набит мъж, който чакаше до портала.
— Добро утро, Ваше Височество. Добро утро, лейди Хана. Колата ви е готова, сър.
— Благодаря, Клод. — Бенет преведе Хана през портала. Знаеше, че това съобщение означава, че пътят между Кордина и Хавър е осигурен.
Хана видя колата в момента, в който излязоха навън. Малкият френски спортен открит автомобил стоеше пред стълбите, обграден от двете страни от солидни лимузини.
— Това ли карате?
— Изглежда така, сякаш веднага трябва да направя едно кръгче с нея, нали? — Той се усмихна и с любов докосна лъскавия червен покрив. — Лети като стрела. На прав път съм вдигал до двеста километра в час.
Хана си помисли как би се чувствала, ако се носи покрай брега и вятърът бие лицето й. Отхвърли такива желания и се опита да погледне притеснено:
— Надявам се, че днес няма да се опитате да счупите рекорда си.
Бенет със смях й отвори вратата.
— Заради теб ще карам като дядо.
Тя седна и едва не въздъхна от удоволствие.
— Доста е малка.
— Достатъчно голяма е за двама. — Той заобиколи да влезе от другата страна. Клод вече бе отворил вратата му.
— Но вие сигурно не пътувате без охрана или помощник.
— Винаги когато мога. Секретарят ми ще бъде в колата зад нас. Хайде да се надбягваме с тях. — Бенет запали и от плътния звук под капака на двигателя Хана заключи, че отдолу се крие голям мотор. Преди да бе успяла да си поеме дъх, той засили колата по дългата права алея. Караше така, както и яздеше, на пълна скорост. — Сигурно вече мърморят отзад. — Махна безгрижно на пазачите на портите. — Ако зависеше от Клод, никога нямаше да карам с повече от тридесет километра в час. И щях да съм затворен в непроницаема за куршуми лимузина и да съм облечен с бронирана жилетка.
— Неговата работа е да ви пази.
— Жалко, че проявява толкова малко чувство за хумор в тази работа. — Бенет превключи на по-ниска скорост и гумите изскърцаха в следващия завой.
— Дядо ви дълго ли е живял?
— Какво?
— Дядо ви — повтори тя и сплете ръце в скута си. — Чудя се дали е живял дълго. Не ми се вярва да е карал така.
Вятърът развя косата около лицето му, когато той се обърна да й се усмихне:
— Вярвай ми, скъпа. Знам пътя.
Хана не искаше Бенет да намалява. За пръв път от месеци насам се чувстваше истински свободна. Почти бе забравила колко бе сладко това. Докато се спускаха от височините на столицата, морето проблясваше в синьо и бяло. Палмите се издигаха към небето, полюшвани от бриза. Пищни червени цветя надничаха от храстите край пътя. Въздухът миришеше на море и вечна пролет.
— Караш ли ски? — попита той, като я забеляза, че гледа човек, който се плъзгаше по водата зад един катер.
— Никога не съм карала. — Изглеждаше прекрасно. — Сигурна съм, че човек би трябвало да бъде доста атлетичен. Аз се чувствам повече у дома си в библиотеката.
— Не може да се чете през цялото време.
Тя видя как скиорът със салто се преметна във водата.
— Мисля, че вероятно бих могла.
Бенет се засмя и с рев навлезе в двойния завой.
— Животът едва ли си струва неприятностите без някое и друго падане. Никога ли не си имала желание за приключения, Хана?
Тя си помисли за последните десет години от живота си, за задачите, които я бяха водили от замъци до гета и навсякъде по средата. Тесни френски улички. Италиански крайбрежни райони. Помисли за малкия пистолет, който носеше в чантата си, и за тънката кама, прикрепена към бедрото й.
— Предполагам, че винаги съм предпочитала да съпреживявам чуждите приключения чрез книгите.
— Никакви тайни мечти?
— Някои хора са точно това, на което приличат. — Внезапно притеснена, Хана смени темата: — Не знаех, че сте морски офицер. — Още една лъжа, помисли тя. Ала професията й бе изградена от лъжи.
— Две години бях в армията. В момента това е по-скоро почетна длъжност. Вторите синове по традиция са определени за военна кариера.
— И избрахте флота.
— Кордина е оградена от море. Нашата флота е по-малка от вашата, ала е силна.
— А времената са неспокойни.
Нещо се появи в очите му и изчезна.
— В Кордина сме се научили, че всички времена са неспокойни. Ние сме мирна страна и понеже искаме да си останем такава, винаги сме готови за война.
Хана помисли за красивия бял дворец с неговите екзотични градини и кули, излезли сякаш от книжка с приказки. Гледка, простираща се километри за невъоръженото око, недостъпна откъм морето. Нищо никога не бе толкова просто, колкото изглеждаше.