И въпреки това тя затвори ръка върху дръжката на чантичката си. Премести се само с няколко сантиметра, ала сега тялото на Бенет бе почти изцяло закрито от нейното.
Дали този човек бе изпратен със съобщение за нея? Или просто му бе наредено да стои наблизо и да наблюдава? Инстинктът й подсказваше, че бе второто. Небрежно плъзна отново поглед през тълпата. Очите им се срещнаха и се задържаха само за част от секундата. Хана видя в неговите поздрав, но не и сигнал. Позволи на погледа си да продължи нататък. Знаеше, че след няколко дни ще се срещнат в музея.
Красивата церемония с бодра военна музика и знамена продължи с обиколка на кораба и проверка на екипажа. Хана вървеше със съпругата на адмирала, докато водеха Бенет покрай строените офицери и моряци. От време на време той спираше, за да направи коментар или да зададе личен въпрос на някой от мъжете. Нещо повече, тя забеляза, че Бенет слушаше отговорите. Дори страничен наблюдател би видял, че той получаваше от мъжете, които поздравяваше, нещо повече от уважение, дължимо на ранга му. Тук имаше любов, каквато само мъже могат да дадат на мъже.
Макар да бе сигурна, че Бенет бе виждал толкова кораби, че да му стигнат за цял живот, той обходи с видим интерес палубите, офицерските каюти и камбуза. Корабът бе подреден като аптека, излъскан до блясък и без следа от ръжда или олющена боя.
Бенет се движеше бързо, ала без да изглежда, че претупва процедурата. Имаше въпроси, които трябваше да бъдат зададени, заслужени комплименти, които трябваше да бъдат изказани. Той отново стисна ръката на капитана с пълното съзнание, че човекът има правото да се гордее със своя кораб и със своя екипаж. Когато тръгна да слиза по мостика, отново се разнесоха радостни викове. Бенет можеше само да се чуди дали бяха заради него, или защото церемонията най-после бе свършила и моряците можеха да слязат на брега.
Протоколът изискваше да бъде преведен отново през щаба. Чак там Хана започна да усеща неговото нетърпение. Но въпреки това той бе любезен, стискаше ръце, целуваше ръце, разменяше последни любезности. Едва когато седна в собствената си кола, си позволи тихо да изругае.
— Моля, сър?
Бенет просто я потупа по ръката и включи двигателя.
— Четири часа са много време да те държа на крака. Благодаря, че ги изтърпя с мен.
— Напротив, стори ми се много интересно. — Нищо никога не й се бе струвало по-прекрасно от вятъра, развяващ косите му, когато откритата кола отново се понесе.
— Обиколката на кораба беше особено образователна. Много умно от страна на корабния готвач да сложи в рамка рецепта за понички, в която брашното се мери във фунтове, а не в чаши, нали?
— След няколко месеца на море храната се превръща в пръв приоритет. — Той я погледна, изненадан, че толкова се бе развличала от един кораб и няколко помпозни речи. — Ако знаех, че наистина ти е интересно, нямаше толкова набързо да претупам нещата.
— Предполагам, че след известно време всичко се превръща в рутина и става малко досадно.
— Мислех за моряците. Това, което те всъщност наистина искаха, беше да слязат на брега, където ги чакаха техните жени или любовници… Или и двете. — Засмя се и се обърна към нея. — Не можеш да си представиш какво означават четири месеца на море, когато единствената жена, която виждаш, е на снимка.
Устните и трепнаха, ала тя успя да сдържи усмивката.
— Сигурна съм, че не мога. Но мисля, че на вас ви е било приятно на море, Бенет. Пролича си по начина, по който говорихте с хората и гледахте кораба.
Той за момент не каза нищо, изненадан, ала не неприятно, че толкова бързо го бе разкрила.
— Тогава бях повече офицер и по-малко принц. Не мога да кажа, че морето ми е в кръвта, както на капитан Дюмон, но е нещо, което няма да забравя.
— Какво помните най-много? — попита Хана, преди да се бе усетила.
— Как гледам слънцето да изгрява, или още по-добре, как се борим с бурята. Господи, през каква буря минахме близо до Крит! Вълните бяха като петнадесет метрови стени, вятърът беше като божия гняв, толкова силен, толкова гръмогласен, че можеш да крещиш в ухото на някой и той да не те чуе. Никакво небе, само вода, вълна след вълна, стена след стена. Такова преживяване те променя.
— Как?
— Кара те да осъзнаеш, че няма значение кой си, какъв си, че има нещо по-голямо, по-велико. Природата е мощен изравнител, Хана. Погледни я сега. — Посочи с една ръка към морето, докато вземаше следващия завой. — Спокойно, почти невъзможно красиво. Един ураган не го прави по-малко красиво, само по-опасно.
— Говорите, сякаш предпочитате опасностите. — Тя разбираше това, може би прекалено добре.