— Понякога. Опасността има свое собствено изкушение.
На това Хана не можеше да отговори нищо. Самата тя го бе научила още преди години.
Бенет подаде кратък сигнал на колата отпред и спря.
— В момента предпочитам спокойствието. — Излезе, без да обръща внимание на охранителя, който стоеше тревожно до капака на предната кола. — Да се разходим по брега. — Отвори нейната врата и й подаде ръка. — Обещах на Мариса да й донеса миди.
— Охраната не изглежда доволна. — Хана също, след като забеляза колко бяха открити.
— Те ще са доволни само ако седя в бронирано кълбо. Хайде, Хана, нали ми казахте, че морският въздух е добър за кожата на лицето?
— Да. — Тя сложи ръката си в неговата. В края на краищата, той беше в безопасност, докато тя играеше своята роля и я играеше добре. — Трябва да намерите достатъчно големи миди, за да не може Мариса да ги глътне. Децата на нейната възраст се опитват да ядат най-странни неща.
— Практична, както винаги. — Бенет се засмя безгрижно, хвана я за кръста и я прехвърли през ниската ограда. Видя как погледът й се насочи над рамото му и разбра, че на дискретно разстояние ги следваше телохранител. — Трябва да си свалиш обувките, иначе само ще ги напълниш с пясък.
Това, разбира се, бе практично. Логично. Хана се опита да си каже, че заедно с обувките не смъква и част от прикритието си.
— Сигурно в тези води има невероятни корали.
— Гмуркаш ли се?
— Не — излъга тя. — Не съм много добър плувец. Преди няколко години отидох на една морска изложба в Лондон. Дотогава нямах представа какво невероятно разнообразие от раковини има и колко могат да са ценни те.
— Имам късмет, че Мариса има прости вкусове. — Хвана я за ръка и я поведе към морето. — Две раковини, и ще е щастлива.
— Много мило от ваша страна да мислите за нея. — Той наистина бе мил, помисли Хана. Това само по себе си бе едно от нещата, за които най-трудно можеше да си затвори очите. — Изглежда сте голям любимец на племенниците си.
— О, това е защото нямам нищо против от време на време на игра да се правя на глупак. Какво ще кажеш за тази? — Бенет се наведе и взе една дълга спирала, която се бе отчупила от по-голяма раковина и морето бе огладило ръбовете й. На върха се издигаше шапка, почти като корона.
— Много подходящо — одобри тя и я взе от ръцете му.
— Мариса не се интересува какво е подходящо. Предпочита красивото.
— Красиво е. — Хана с усмивка прокара пръст по извивката, която преливаше от бледо кехлибарено до блестящо розово. — Трябва да я сложи на рамката на прозореца си, където ще я огрява слънцето. О, вижте! — Без да се замисля, нагази в морето и измъкна една цяла кръгла мида във формата на ветрило, бяла от едната страна и перлена от другата. — Можете да й кажете, че от такива миди феите ядат бисквитите си, когато пият чай.
— Значи Хана вярва във феи — промълви той. Тя смутено му подаде мидата.
— Не, ала мисля, че Мариса може да вярва.
Бенет пусна мидата в джоба си.
— Краката ти са мокри.
— Бързо ще изсъхнат. — Хана понечи да отстъпи назад, но той отново хвана ръката й и я задържа в плиткия разпенен прибой.
— След като сме тук, би трябвало да се опитаме да си откраднем още две минутки. — Без да чака отговор, Бенет тръгна покрай брега.
Водата бе топла и мека върху краката и глезените й, ала не по-топла и по-мека от въздуха, който духаше над нея. През кристалната вода се виждаше бял пясък и блестящи парченца от раковини, разтрошени от морето. Вълните бяха тихи, като въздишка и шепот.
В това нямаше нищо романтично, напомни си тя. Не можеше да си позволи да има. Острието, по което се движеше, бе по-тънко и по-остро от всичко досега. Една погрешна стъпка можеше да означава в най-добрия случай трагедия, в най-лошия война. Хана трябваше да не забравя мястото си. Решително насочи вниманието си към охраната на няколко стъпки зад гърба им.
— Церемонията днес беше чудесна, благодаря, че ме поканихте.
— Мотивите ми бяха чисто егоистични. Исках твоята компания.
Като се помъчи да не се трогне, тя опита отново:
— В Англия често кралското семейство е обект на критики, обаче зад всичко това има истинска любов. Виждам същата любов и уважение към вашето семейство тук.
— Баща ми би ти казал, че ние не само управляваме, но и служим. Той им дава солидност и увереност. Алекс им дава надежда за бъдещето. Продължаване на традицията. В лицето на Бри имат не само блясък и интелигентност, а и човечност.
— А във ваше лице?
— Развлечения.
Това я раздразни. Не можеше да каже защо, ала нехайното му отричане на собствените му качества я накара да спре и да му се намръщи:
— Подценявате се.