Да, през цялото време е бил прав. В тази жена имаше повече, много повече, отколкото тя позволяваше да се види на повърхността. Може би точно това продължаваше да го влече към нея, да го кара да я иска, да го кара да изпитва нужда, каквато никога досега не бе изпитвал. Ако бе възможно, в този момент щеше да я прегърне. Не телохранителите го спираха, а тревогата, която се долавяше в очите й.
— Ако това беше вярно, моя най-практична Хана, защо просто не си я отрязала?
Колко пъти едва не го бе правила, и се бе спирала в последната минута. Тя пое дълбоко въздух и му предложи простата истина, защото истината често бе най-доброто възможно прикритие:
— Дори аз имам някаква суета.
— Тя те прави красива. — Той отново прокара ръце през косите й. Почти не можеше да повярва, че тази красота е била скрита от шепа фиби.
— Само различна. — Усмивката й скриваше напрежението, което я разкъсваше.
— Всеки мъж би одобрил такава разлика. — Бенет неохотно си призна, че Хана бе замръзнала под ръцете му, и я пусна. — Но пък теб мъжкото одобрение не те интересува, нали?
— Никога не съм го намирала за необходимо. — Ловко нави косата си отново зад врата и я закрепи с фибите, докато застана стабилно. Почти се чувстваше стабилна и самата тя. — Трябва да се връщаме. Ив може да има нужда от мен.
Той кимна и тръгна с нея към колата. Щеше да има друго време и друго място. Бенет откри в себе си нещо, което рядко изпитваше, особено когато ставаше дума за жени. Търпение.
— Можеш да я прибереш, Хана. Ала сега, когато знам как изглежда разпусната, ще я виждам всеки път, когато те погледна. — Когато стигнаха до оградата, той отново я вдигна, но този път задържа ръце на кръста й с оградата между тях. — Знам тази твоя тайна и това ме кара да се чудя колко ли още тайни имаш и кога ще ги открия.
Тревогата и желанието бяха мощна смес. Тя позволи на сърцето си да бие и от двете.
— Боя се, че ще се разочаровате, Бенет. Нямам интересни тайни.
— Ще видим — отсече той и прескочи леко оградата.
ПЕТА ГЛАВА
Хана рядко копнееше да бъде красива. Работата й я бе научила да оценява колко бе красиво да бъде незабележима, дори лесно забравяна. За толкова години от време на време бе изпитвала желание, само мимолетно желание за меки цветове и тънки материи. Винаги бе успявала да задоволи този порив, когато бе в отпуск и извън страната. Тогава можеше да промени външния си вид с по-изискани цветове и кройки, с няколко умели акцента с четката за грим.
Сега не можеше да има такива копнежи, още по-малко да ги задоволи.
Тя знаеше, че всички ще изглеждат прекрасно на вечерята, която даваше Ив. Такова събитие в двореца по идея трябваше да бъде елегантно, дори екстравагантно. Хана не се съмняваше, че всяка жена, която участваше в него, щеше да се стреми да бъде на висотата на събитието. Всяка жена, разбира се, освен нея.
Вече бе видяла блестящата черна рокля на Ив, с пищни плохи от кръста до глезените и дръзко гол гръб. Габриела без съмнение щеше да носи нещо нежно, което да подчертава крехкия й, женствен външен вид.
После идваше Шантел О’Хърли. Хана бе сигурна, че актрисата ще е умопомрачителна, независимо дали е облечена с коприна или със зебло. Изобщо не й бе трудно да си го представи, като си спомнеше как я бе погледнал Бенет.
Това не би трябвало да има значение. Имаше толкова голямо значение. Укорявайки се, избра най-доброто от най-лошото — бледозелена рокля с натруфено горнище, което скриваше всичките й извивки. С разпусната коса в тази рокля би изглеждала като развратна пуританка — образ, който, тя знаеше, не би останал незабелязан. С едва призната въздишка опъна назад косата си и започна старателно да я сплита.
Когато плитката бе почти навита зад врата й, бе удовлетворена, че всякакви следи от сексуалност бяха потушени. Изглеждаше благоприлична, благопристойна и безполова.
Не можеше да има съжаления, каза си Хана, докато пъхаше пистолета в чантичката си. Дългът бе по-важен от личните желания, и във всички случаи по-важен от суетата.
Той я чакаше. Гостите се развличаха в Огледалната зала, където сервитьори в къси сака им сервираха аперитиви. Ив бе поканила и актьорите, и театралния екип на своята постановка, така че разговорите бяха шумни и възбудени.
Макар и нетърпелив и разсеян, Бенет изпълняваше безупречно задълженията си. Винаги имаше любезен въпрос, който трябваше да бъде зададен, ръка, която да бъде целуната или шега, на която да се засмее. При нормални обстоятелства вечерята щеше да го развлича и развеселява, но…
Къде бе тя? Усети, че вечерните дрехи, които обикновено носеше, без да се замисля, му стягат. Навсякъде около него блестяха жени. Ароматите им се смесваха в една екзотична миризма, която с нищо не го изкушаваше. Искаше да остане за миг насаме с Хана. Представа нямаше защо това бе толкова важно, ала го искаше отчаяно.