— Имаш най-очарователния смях — прошепна Бенет. — Смях, който ми напомня как изглеждаш със спуснати коси и потъмнели очи.
Тя не можеше да позволи това. Повтаряше си, че бе глупаво да се размеква, като го знаеше колко бе опитен с жените. Още по-глупаво бе от нейна страна да се остави да я хване неподготвена, след като знаеше каква опасна игра се играе. Този път гласът й прозвуча студено и официално:
— Не трябва ли да се погрижите за гостите си?
— Погрижих се. — Той нежно плъзна палец по кокалчетата на пръстите й. Дребен жест, но толкова интимен, че отново й се прииска да можеше да бъде красива за него. Да можеше, много просто, да бъде за него. — Докато те чаках. — Бенет пристъпи по-близо. Понеже вече бе в ъгъла, тя нямаше къде да отиде. — Миришеш чудесно.
— Бенет, моля те. — Хана едва не вдигна ръка да я опре на гърдите му, преди да си спомни за прикованите към тях погледи. Вместо това в самозащита вдигна чашата си.
— Хана, не мога да ти кажа колко ми е приятно да те видя смутена. Единствените моменти, когато не си сигурна в себе си, са когато аз съм малко прекалено близо.
Това бе вярно и бе горчив хап като за жена, която бе оживявала благодарение на това, че бе сигурна в себе си.
— Хората ни гледат.
— Тогава излез с мен на разходка в градината по-късно, когато ще можем да бъдем сами.
— Не мисля, че това би било разумно.
— Да не се страхуваш, че ще те прелъстя?
В тона му имаше и смях, и арогантност, ала когато тя го погледна, видя и желание. Отново отпи да навлажни пресъхналото си гърло.
— Не се страхувам. Може би по-точната дума е, че се чувствам притеснена.
— Би ми доставило голямо удоволствие да те притесня. — Гласът му бе нисък като ласка, която допълваше лекото докосване на устните му до ръката й. — Искам да правя любов с теб в някое тъмно и тихо място. Много бавно и много нежно.
Желанието я прониза и Хана едва сдържа потреперването си. Можеше да бъде така с него, можеше. Само ако…
В живота й не можеше да има никакво „ако“. То означаваше несигурност, а несигурността бе смъртоносна. Тя се овладя и го погледна. Той говореше сериозно. В очите му имаше страст, но повече нежност, сладост, която почти я убиваше. Можеше да се чуди на факта, че Бенет изпитваше нещо истинско към нея, че бе прозрял под повърхността.
Би могла да го иска, ала не можеше да го приеме. Имаше само един начин да спре това, което никога не трябваше да започва. Трябваше да го нарани, и трябваше да го стори сега.
— Сигурна съм, че би трябвало да съм поласкана. — Гласът й отново бе студен и спокоен. — Но ако ме извините, сър, аз добре знам, че вкусът ви не е особено избирателен.
Пръстите му замръзнаха върху нейните, преди да пусне ръката й. Веднага видя в очите му, че стрелата бе попаднала в целта.
— Бих искал да ми обясниш това, Хана.
— Обяснението е очевидно. Моля, пуснете ме да мина, иначе ще предизвикате сцена.
— Веднъж съм правил сцена. — В гласа му сега имаше нещо ново. Гняв, определено, ала неспокоен, невъздържан гняв. Тя знаеше, че ако не изиграе своя ход точно в момента, утре всички заглавия ще крещят как се е карала с Бенет на обществено място.
— Много добре. — Хана остави чашата си на близката маса и сплете ръце по обичайния си начин. — Аз съм жена, следователно обект на преходен интерес. Да го кажем направо, интересът не е взаимен.
— Това е лъжа.
— Не — отсече тя, вече по-твърдо. — Макар че може би за мъж като вас е трудно да го повярва, аз съм една обикновена жена с обикновени ценности. Както сам ми казахте, славата ви върви пред вас. — Замълча достатъчно за дълго, за да го види как трепва. „О, Бенет, извинявай. Много извинявай…“ — Не съм дошла в Кордина да ви развличам — промълви Хана и направи крачка встрани.
Той неочаквано вдигна ръка да я спре и тя зачака.
— Ти не ме развличаш, Хана.
— В такъв случай трябва да ви помоля за извинение. — Тя направи реверанс с пълното съзнание, че това бе по-скоро обида, отколкото любезност. — Извинете ме, сър, бих искала да поговоря с Ив.
Бенет я задържа още за миг. Хана усети как гневът се просмуква през пръстите му и изгаря кожата й. После изведнъж на мястото на огъня дойде лед.
— Няма да те задържам. Приятна вечер.
— Благодаря ви.
Тя се смеси с тълпата. Мразеше се. Светлините бяха толкова ярки, каза си, затова очите я боляха.
— Добър вечер, лейди Хана. — Рийв спря до нея и я хвана за ръката. — Бихте ли искали чаша вино?
— Да, благодаря ви. — Тя тръгна до него и пое чашата, която той й подаде.
— Виждали ли сте тази колекция от огледала? Винаги съм смятал тези трите за особено впечатляващи. Добре ли сте? — попита полугласно.