— Да, прекрасни са. Много съм добре.
Рийв закри с шепа края на цигарата си и се огледа наоколо, за да е сигурен, че никой не ги слуша.
— Стори ми се, че имате някакви неприятности с Бенет.
— Доста е настойчив. — Хана отпи от виното и с изненада усети, че още не се бе успокоила. — Това със сигурност е от осемнадесети век.
— Хана… — Докато вървяха, той посочи към друго огледало. Гласът му стана по-мек. — Работил съм с вашия баща, когато за пръв път попаднах в МОС. Това ме кара да ви чувствам почти като роднина. Добре ли сте?
— Ще бъда. — Тя пое дълбоко въздух и се усмихна, сякаш й бе казал нещо весело. — Току-що му причиних болка. Не ми беше приятно.
Рийв докосна леко ръката й, непринуден жест, който бе успокояващ като прегръдка.
— Рядко може да се изпълни задача, без да се причини болка на някого.
— Да, знам… Целта оправдава средствата. Не се безпокойте, ще си свърша работата.
— Не съм се безпокоил.
— Много ще ми помогнете, ако се погрижите през следващата седмица Бенет да бъде зает. Нещата ще стигнат до критична точка и нямам нужда той…
— Да ви разсейва?
— Да ми се бърка — поправи го Хана. Погледна в огледалото и го видя в другия край на залата с Шантел. — Макар че спокойно бих могла да се погрижа за това и сама. Извинете ме.
Бенет яздеше бързо, ала въпреки това не постигаше успокоението, което търсеше. Спусна се по извиващата се пътека, като ругаеше, но не изпита нито радост, нито вълнение. Яростта не оставяше място за никакви други чувства.
Болезнено я желаеше. Проклинаше я, пращаше я по дяволите и въпреки това я желаеше. През дните, изминали, откак тя го отхвърли, желанието не бе намаляло. Сега бе придружено с гняв и подигравки към самия себе си, ала не бе намаляло.
Казваше си, че Хана е студена, безчувствена и превзета, без сърце и без любов към хората. Виждаше я, както я бе видял на брега, когато вятърът изтръгна фибите от косите й, с раковина в ръце и пълни със смях очи.
Казваше си, че сърцето й е твърдо като камък и също толкова безчувствено. После си спомняше колко меки, колко сладки бяха устните й, когато ги вкуси.
Затова ругаеше и яздеше още по-бързо.
Заплашваше да завали, но това не го интересуваше. За пръв път от дни насам бе успял да се освободи от задълженията си и да изведе Дракула за нещо повече от кратка разходка. Вятърът свистеше в морето и вдигаше вълни.
Той искаше буря. Господи, искаше вятър, искаше дъжд и гръмотевици.
Искаше Хана.
Глупак! Само глупак можеше да иска една жена, когато не получава нищо в замяна. Само луд можеше да мисли как да има това, което вече му бе отказано. Бе си казвал всичко това и преди, ала въпреки това се усещаше, че си мечтае как ще я грабне и ще я заведе някъде, докато намери правилния начин да й покаже… Да й покаже какво? Че с нея е различно?
Коя жена би го повярвала?
Десетки, помисли Бенет и горчивият му смях отекна зад него. Със сигурност можеше да го докаже. Но сега, когато наистина бе вярно, когато наистина имаше значение, тази жена не искаше да повярва.
Защото се бе държал като идиот. Спря жребеца на ръба на една пропаст, надвесена над морето, и погледна надолу. Прекалено много я бе притискал, и прекалено бързо.
За свой срам трябваше да признае, че бе постъпил така, защото досега не бе срещал особена съпротива.
Той привличаше жените — заради титлата и положението си. Не бе нито толкова суетен, нито толкова глупав, та да не го разбира. Ала ги привличаше и защото ги обичаше. Обичаше мекотата им, чувството им за хумор, слабостите им. Бе вярно и че не бе имал толкова интимни връзки, за колкото му се носеше слава, но в живота му бе имало достатъчно жени, за да разбира и оценява, че любовта бе нещо взаимно.
Хана бе млада, неопитна, расла като цвете в саксия. За нея „лейди“ не бе просто титла, а начин на живот. Колкото до мъжете, Бенет се съмняваше, че някога се бе откъсвала от книгите си достатъчно за дълго, за да завърже стабилна връзка.
Отново изруга и прокара ръка през разрошената си от вятъра коса. И какво бе сторил той? Бе се опитал да я прелъсти на официална вечеря. Как бе могъл да очаква, че жена с нейното възпитание и чувствителност няма да се обиди? Това бе най-глупавото и може би най-грубото възможно предложение.
Дракула затанцува нетърпеливо и Бенет го задържа неподвижен още за малко, докато гледаше как бурята бавно се търкаля от хоризонта към брега.
Не й бе казал, никога не се бе и опитал да й каже какво прави тя с него, със сърцето му. Само като говореше с нея, като гледаше това сериозно лице и скромни обноски, се вълнуваше повече, отколкото се бе вълнувал някога и от най-екзотичната и пищна жена. Това бе нещо по-дълбоко и толкова по-богато. Никога не й бе казал, че с нея бе на път да намери любовта, която не бе сигурен, че някога ще намери.