Едва ли би могъл да направи всичко това сега, когато я бе отблъснал и обидил. Ала можеше да направи нещо друго. Усмивката му разцъфна в момента, в който първите дъждовни капки започнаха да докосват повърхността на морето. Можеше да започне отначало.
Той обърна коня и когато първата светкавица разцепи небето, двамата се понесоха към дома.
След един час, със сухи дрехи и мокра коса, Бенет се насочи към детската стая. На вратата го спря Бернадет.
— Моля за извинение, Ваше Височество, но сега е времето за следобедния сън на принцеса Мариса. Нейно Височество си почива с бебето.
— Търся лейди Хана. — Той понечи да надзърне в стаята, ала Бернадет не го пусна.
— Лейди Хана не е тук, сър. Мисля, че днес следобед отиде в музея.
— В музея. — Бенет за момент пресметна. — Благодаря ти, Бернадет. — Изчезна, преди тя да бе успяла да довърши реверанса си.
Музеят на изкуствата бе малък и красив, както и всичко останало в Кордина. Той самият бе като миниатюрен замък, с мраморни подове и скулптурни колони. В централното фоайе имаше висок куполообразен таван със стъклопис и извит балкон, който създаваше впечатление за простор.
Стаите бяха разположени по този извит балкон като спици на колело. На долния етаж се помещаваше ресторант с умерени цени, откъдето посетителите можеха през дебела стъклена стена да се наслаждават на изгледа към градините.
Хана бе пристигнала рано, за да огледа цялата сграда. Мерките за сигурност бяха строги, но никой не обръщаше внимание на хората, които си почиваха по пейките край експозициите. Учителки развеждаха групи от деца, повечето от които се радваха по-скоро на свободния следобед, отколкото на картините и скулптурите. Наоколо се въртяха туристи с брошури в ръце, а говорът им бе смесица от френско, италианско, британско и американско звучене.
В един дъждовен следобед по средата на работната седмица музеят бе приятно място за прекарване на времето. Здравословно количество хора влизаха и излизаха. Хана реши, че не би могла да го планира по-добре.
В часа, който бе посочила в съобщението си, тя се запъти към един морски пейзаж на Моне. Задържа се пред него достатъчно за дълго, за да прочете табелката и да огледа мазките. Който и да трябваше да се срещне с нея, бе вероятно тук и също оглеждаше сградата и нея. Хана без да бърза минаваше от картина към картина.
После видя акварела и сърцето и мислите й се втурнаха към музикалната стая, към Бенет.
На табелката бе написано „Нейно височество принцеса Луиза Кординска“, ала с по-малки букви в ъгъла на картината бе подписът, Луиза Бисет.
Бе я нарекла просто „Морето“. Това наистина бе море, но видяно от място, на което Хана още не бе ходила — стръмни скали, спускащи се към разпилени камъни. Оттам плажът се белееше на фона на синята вода. Ала водата не бе спокойна. В тази картина художничката бе търсила и уловила силата и опасността. Вълните се издигаха високо, а откъм хоризонта се задаваше буря.
И той бе намерил това в един сандък, помисли Хана и едва се сдържа да не докосне рамката, както би сторил Бенет. Бе го намерил, помисли отново тя, и вероятно бе видял в него част от себе си.
— Интересен обект — произнесе до нея на френски един глас със силен акцент.
— Да, художникът е много добър. — Хана изпусна брошурите си. Докато се навеждаше да ги вземе, огледа наоколо и със задоволство установи, че наблизо нямаше никой, който можеше да ги чуе или дори да ги забележи. — Имам информация.
— Трябва да я предадете чрез мен.
Тя се обърна и му се усмихна, сякаш водеха приятен разговор за картината. Мъжът бе среден на ръст, мургав и без белези. Прецени го като около петдесетгодишен, макар че би могъл да е и по-млад. В някои професии хората бързо остаряват. Не бе французин по рождение. Немският акцент бе съвсем слаб, но Хана го долови и го запомни.
— В част от информацията ми има определени аспекти, които според мен трябва да бъдат предадени директно на човека, който ми плаща.
— Това противоречи на политиката на организацията.
— Обяснено ми е. Обаче знам какво едва не се случи преди шест месеца заради тази политика. Не се прие неблагосклонно, когато спестих на организацията определени… Да ги наречем неудобства.
— Мадмоазел, дошъл съм тук само за да получа вашата информация.
— Тогава моята информация е следната. — Преди да заговори отново, тя мина към друга картина и отново я огледа, без да бърза. Вдигна ръка, сякаш да покаже на събеседника си съчетанието на цветовете. — Имам неограничен достъп до двореца. Не претърсват нито мен, нито вещите ми. Вече съм направила пълно описание на охранителната система и там, и в Центъра за изящни изкуства.