— Това ще бъде много полезно.
— И ще бъде дадено на човека, който ми плаща. Това е моята политика, мосю.
— Плаща ви организацията.
— А организацията се ръководи от хора. Знам за кого работя и защо. — Обърна се към него с много студена и много спокойна усмивка, сякаш обсъждаха времето. — Не съм глупачка. Организацията има определени цели. Аз също. Ще бъда много щастлива, ако те съвпадат за взаимно задоволство. Ще се срещна и ще говоря с най-висшия ръководител. Погрижете се това да стане скоро.
— Понякога човек прави крачка напред и усеща, че пропада в пропаст.
— Аз не правя несигурни крачки. Предайте това, ако обичате. Онова, което знам, струва много. — Хана пусна брошурата си на пода, ала този път я остави там. — Довиждане, мосю.
Обърна се с пълното съзнание, че такива искания щяха да я отведат или до следващия етап, или до нейното отстраняване. С опънати до скъсване нерви тръгна към изхода. Като видя Бенет, сърцето й спря.
За секунди през главата й прелетяха десетина най-различни мисли. Дали не я бяха използвали, за да го изведат на открито в определено време и място? Дали той бе дошъл за нея, защото Дебок вече бе ударил някъде другаде?
Отне й още само няколко секунди да ги отхвърли като неразумни. Бе просто съвпадение и лош късмет, че Бенет се бе появил в края на нейната среща.
— Надявам се, че нямаш нищо против компания — започна той, преди да бе успяла да измисли подходящо начало на разговора.
— Разбира се, че не. — Тя не смееше да погледне зад гърба си, за да види дали нейният партньор бе още там. Усмихна се, защото не бе съвсем сигурна как да се държи, след като и двамата с Бенет няколко дни успешно се бяха избягвали един друг. — Музеят е още по-красив, отколкото са ми казвали.
— Всичко ли разгледа? С удоволствие ще те разведа. — Той я хвана за ръката с непринуден приятелски жест, който, осъзна Хана, само щеше да циментира позицията й, ако човекът на Дебок гледаше.
Тя вплете пръсти в неговите, като се мразеше, задето използва великодушието му срещу него.
— Мога по цели дни да разглеждам, но сега съм малко уморена.
Видя го. Бе се преместил в периферното й зрение. Брошурата, която му бе предала, бе в ръката му и Хана знаеше, че ги слуша, макар да бе с гръб към тях.
Бенет не забелязваше мъжа, виждаше само нея.
— Нека те почерпя едно кафе в кабинета си. Искам да поговоря с теб.
Тя усети как неочаквано в очите й запариха сълзи. Всичко, което той казваше, и начинът, по който го казваше, правеха твърденията й да звучат още по-достоверно.
— С удоволствие бих изпила едно кафе. — Остави го да я прегърне през рамо и да я изведе от залата, като знаеше, че всичко до най-малките подробности щеше да бъде докладвано на Дебок.
Качиха се в асансьора заедно с мълчаливия и безизразен телохранител. Бенет натисна бутона за третия етаж.
Прекосиха светлосивия килим, минаха покрай униформените стражи и влязоха в един апартамент. При появата на Бенет двете секретарки, едната седнала пред бюро с телефони, другата работеща на компютър, последна дума на техниката, се изправиха.
— Жанин, би ли ни донесла по едно кафе, ако обичаш?
— Веднага, Ваше Височество.
Той отвори една врата, все още обгърнал с другата си ръка раменете й. В момента, в който вратата се затвори зад тях, се зашушука. Негово височество никога досега не бе водил в кабинета си жена.
Стаята бе отражение на човек, който обича красивите неща. Сивите и сини цветове меко контрастираха на млечнобелите стени. Дълбоките фотьойли подканяха към спокоен и дълъг разговор, в ъгъла стоеше декоративно лимоново дръвче. Върху стъклените лавици бяха подредени малки съкровища — порцеланова купа, китайска статуетка на кон, шепа раковини, които сигурно бе събрал сам, и нащърбена чаша, която може да бе купил от някой битпазар.
Макар старинното бюро и столът зад него да бяха много делови на вид, стаята като цяло действаше отпускащо. Хана се зачуди дали Бенет идва тук, когато има нужда да избяга от двореца и от титлата си.
— Седни, Хана. Ако си обходила целия музей, трябва да си на крака от часове.
— Да, ала ми беше много приятно. — Тя избра един стол вместо уютния диван, и сплете ръце в скута си. — Винаги съм обичала Лувъра, но това е толкова по-лично.
— Бордът на директорите и Търговската камара ще са доволни да го чуят. — Той остана прав, пъхнал ръце в джобовете си. Чудеше се откъде да започне. — Ако ми беше казала, че ще идваш днес, с удоволствие щях да те разведа лично.