— Не исках да ти преча. Във всеки случай, много ми беше приятно просто да обикалям.
Я, той е нервен, установи Хана. Това би могло да й достави тайно удоволствие, ако не усещаше, че самата тя бе нервна. Заради срещата, каза си Хана. Не, заради Бенет. Бе глупаво да го отрича.
— Често ли работиш тук?
— Когато е необходимо. Често е по-удобно да работя извън кабинета си вкъщи. — Той не искаше да говори за музея. Пъхна ръцете си още по-дълбоко в джобовете. Откога имаше проблеми да говори с жените? Откакто се появи Хана, помисли кисело и опита отново: — Хана…
На вратата се почука и Бенет преглътна една ругатня. Отвори вратата и в кабинета влезе Жанин с кафето. Каната бе сребърна, забеляза Хана, докато чашите бяха от виолетов костен порцелан със златни кантове по ръбовете.
— Да, Жанин, просто го остави тук. Аз ще го налея.
— Да, сър. — Тя го остави на масичката пред дивана и направи реверанс.
Той усети, че бе прозвучал малко грубо, и й се усмихна:
— Благодаря, Жанин. Мирише чудесно.
— Няма защо, сър. — Вратата се затвори зад нея с дискретно прищракване.
— Изглежда, че имаме късмет. — Бенет вдигна каничката и наля. — Тези малки пастички са от ресторанта долу. Прекрасни са. Сметана?
— Да, благодаря. Без захар. — Колко сме любезни, помисли Хана, когато напрежението започна да се разпространява от врата към раменете й. Като непознати на среща, уредена от техни приятели.
— Ще дойдеш ли да седнеш тук, ако обещая да се държа прилично?
Макар той да го каза весело, тя усети притеснението му. Сведе поглед към ръцете си. Бенет нямаше как да знае, че това бе не от стеснителност, а от срам.
— Разбира се. — Стана, отиде до дивана и седна до него. Вдигна чашата си с кафе в момента, в който той остави своята.
— Хана, извинявам се за поведението си онази вечер. Нищо чудно, че си обидена.
— О, моля те, недей. — Дори нейната тренираност не можеше да притъпи притеснението. Тя остави кафето си и понечи да стане. Бенет я хвана за ръката да я задържи. — Не искам извинение. — Като се мъчеше да запази самообладание, Хана се насили да го погледне. — Не бях обидена, наистина. Аз бях…
— Тогава уплашена? Това е също толкова непростимо.
— Не… Да. — Кой отговор бе правилният? Накрая се предаде. — Бенет, най-честното нещо, което можа да ти кажа, е че никой не е успявал така добре да ме смути.
— Благодаря.
— Това не беше комплимент, а оплакване.
— Хана, слава Богу, че пак си тук. — Той със смях вдигна ръцете й към устните си. Пусна ги, когато тя замръзна, ала продължи да се усмихва. — Приятели ли сме?
Хана кимна, все още нащрек.
— Бих искала да бъдем.
— Значи сме приятели. — Бенет се облегна назад, доволен, че успешно бе преодолял първото препятствие.
Щеше да чака и да бъде много внимателен, преди да се опита да прескочи второто. — Какво най-много ти хареса в музея?
Тя не му вярваше. Не, Хана бе прекалено добър играч, за да не разбира кога някой се готви за скок.
— Мисля, че свободната, весела атмосфера. Много често музеите са сериозни, мрачни места. О, и видях още една картина от твоята предшественичка. С морето. Невероятна е.
— Една от любимите ми. — Той внимаваше да не я докосне отново. — Изкушавах се да я държа затворена в моята стая, само за себе си, но… — Сви рамене и взе кафето си. — Реших, че няма да е честно.
— А ти си честен — промълви тя, със съзнанието, че го бе използвала.
— Опитвам се да бъда — отговори Бенет, като мислеше, че ще използва честни или нечестни средства, за да я спечели. — Хана, ти нали можеш да яздиш?
— Да.
— Излез утре сутринта на езда с мен. Трябва да е рано, защото денят ми е запълнен, но ми се струва, че отдавна не съм имал компания за езда.
— Не съм сигурна, че ще мога. Ив…
— Ще бъде заета с Мариса до десет — довърши той. Колко й се яздеше! Един час свобода и движение.
— Да, ала обещах да отида с нея до Центъра. Тя има там среща в единадесет.
— Ако си съгласна да излезем рано, дотогава ще сме се върнали. — Бенет не искаше да изпусне тази възможност. В очите й видя колебание и настоя: — Ела, Кордина изглежда най-красива сутрин от гърба на коня.
— Добре тогава. — Бе импулсивно решение, Хана знаеше, но можеше да си позволи един час отпускане.
Само след дни щеше да се срещне с Дебок. Тя вдигна кафето си и отпи. Или щеше да бъде мъртва.
ШЕСТА ГЛАВА
Не я бе излъгал. Хана отдавна бе решила, че Кордина е красива, ала рано сутрин бе изключителна. Огряна от утринната светлина, Кордина й напомняше за младо момиче, обличащо се за първия си бал. Цветовете бяха меки и искрящи. Докато яхаха конете, на изток все още се събираха розово, пурпурно и мъгливо-синьо.