Хана седеше изправена на седлото, а очите й бяха потъмнели от възхищение пред пейзажа, простиращ се пред и под тях. Профилът й бе остър, изсечен. Простите кафяви панталони и риза за езда с нищо не освежаваха бледата й кожа. Ала когато я погледнеше, Бенет съзираше най-красивото, най-скъпоценното нещо, което някога бе виждал. И за пръв път през живота си не намираше думи да й го каже.
— Хана… — Протегна ръка и зачака.
Тя се обърна. Това бе най-великолепният мъж, когото някога бе срещала. От него дъхът й спираше повече, отколкото от пейзажа, той бе по-опасен, отколкото скок от скалите надолу. Бе възседнал огромен жребец, изправен като войник, вълнуващ като поет. В очите му виждаше и страст, и състрадание, и желание, и щедрост.
Сърцето й изневери и Хана бе изгубена, преди да бе успяла да си каже, че това не можеше да бъде. Докато дългът се бореше с чувствата, тя позволи на ръката си да се вплете в неговата.
— Знам какъв мислиш, че съм аз.
— Бенет…
— Не. — Пръстите му се стегнаха върху нейните. — Права си. Бих могъл да те излъжа и да обещая, че ще се променя, но няма да лъжа и да обещавам.
Преди да се бе спряла, Хана омекна. Само за този миг, обеща си тя. Това бе вълшебство, макар и само за момента.
— Бенет, аз не искам да се променяш.
— Говорех сериозно, макар че онази вечер го казах лошо. Аз наистина те желая, Хана. — И той като нея погледна към морето. — Аз също знам, че ще ти е трудно да повярваш, че никога не съм казвал това на друга жена и не съм го мислил по същия начин.
Ала тя му вярваше. Бе вълнуващо, ужасяващо и забранено, но му вярваше. За един сияен момент си позволи да се надява. После си спомни коя бе. На първо място бе дългът. Винаги.
— Моля те, повярвай ми, ако можех да ти дам онова, което искаш, бих ти го дала. Просто не е възможно. — Отдръпна ръката си, защото докосването я правеше слаба, караше я да мечтае.
— Винаги съм вярвал, че всичко е възможно, ако работиш достатъчно упорито за него.
— Не, някои неща остават недосегаеми. — Хана обърна коня си с гръб към морето. — Трябва да се връщаме.
Ала преди да бе успяла да се отдалечи, Бенет сложи ръце върху нейните, хванали юздите. Рамото му се допря до нейното рамо, бедрото му до бедрото й. Лицето му беше близо, прекалено близо, а устните им бяха едни срещу други.
— Кажи ми какво чувстваш — настоя той. Търпението го бе напуснало, бе се разтворило в желание и чувство за безсилие. — Дай ми поне това, по дяволите.
— Съжаление — отвърна тя и съжалението наистина трептеше в думата.
Бенет пусна ръката й само колкото да обгърне шията й.
— Кажи ми отново какво чувстваш — прошепна и се наведе към нея.
Целувката бе като шепот, нежна, прелъстителна, знойна. Хана стисна здраво юздите, после, когато емоциите я заляха, остави ръцете си да паднат безсилно. Не можеше да бъде така, толкова всеобхващащо, толкова опияняващо, толкова на място. Вятърът се увиваше около тях. Долу морето се разбиваше. За момент, само за момент всички разумни мисли изчезнаха и на тяхно място останаха само желания.
— Бенет… — Тя едва промълви името му и понечи да се отдръпне. Той я задържа здраво, настойчиво.
— Още миг.
Бенет имаше нужда от този миг. Имаше нужда от всяка троха, която Хана би му подхвърлила. Никога досега не бе изпитвал желанието да проси онова, което жената можеше да му даде или да му откаже. Това, което искаше той, бе не просто страст. Искаше нещо повече от физическото. Искаше сърцето й, искаше го с такова отчаяние, каквото не бе изпитвал никога досега.
Точно това отчаяние го накара да задържи целувката нежна, да се отдръпне много преди да бе задоволил копнежа си по нея. Ако искаше сърцето й, трябваше да напредва бавно. Неговата Хана бе нежна и свенлива.
— Никакви съжаления, Хана — каза Бенет тихо и се усмихна. — Няма да те нараня, няма да настоявам за нещо повече, отколкото си готова. Вярвай ми. Това наистина е всичко, което искам засега.
Доплака й се. Той й даваше нежност, чувствителност, каквито тя не заслужаваше. Всичко, което му бе дала, бяха лъжи. Всичко, което щеше да продължи да му дава, щяха да са лъжи. За да го запази жив, напомни си Хана, когато сълзите запариха в очите й. За да запази него и хората, които Бенет обичаше, в безопасност.
— Никакви съжаления — каза му тя и остави думите да отекнат в съзнанието й заради самата нея. Отметна назад глава, притисна пети към хълбоците на коня и се впусна в галоп.
Първата реакция на Бенет бе изненада. Не бе очаквал Хана да язди толкова добре и толкова без усилия. Спря за момент да я погледа как се носи надолу по хълма, после се засмя и пусна Дракула.