— Хана… — Арманд вдигна ръка, преди да бе продължила с многословното си отрицание. — Не ви питам, за да ви смутя. Когато започнах да подозирам за това, се притесних само защото Бенет не знае истинската цел на посещението ви тук.
— Разбирам.
— Не съм сигурен, че разбирате. Бенет прилича на майка си повече от другите ми деца. Толкова е… Добър по душа. Избухлив е, но човек по-лесно може да стигне до чувствата му. Попитах ви само защото ако отговорът на следващия ми въпрос е „не“, ще трябва да ви помоля да се държите внимателно. Вие обичате ли го. Хана?
Всичко, което чувстваше, бе изписано в очите й. Тя го знаеше и затова бързо сведе поглед.
— Каквото и да изпитвам към Бенет и към цялото ви семейство, то не пречи на работата ми.
— Достатъчно познавам хората, за да разбера кога един човек ще свърши това, което трябва да бъде свършено. — Той усети съчувствие към нея, едно тъжно съжаление и съпричастие. — Ала вие не ми отговорихте. Обичате ли сина ми?
— Не мога. — Този път гласът й не бе силен и в него прозираха сълзи. — От самото начало го лъжа и ще продължавам да го лъжа. Човек не може да обича и да лъже. Моля да ме извините, Ваше Височество.
Арманд я остави да си тръгне. За момент се облегна назад на стола си и затвори очи. През следващите няколко часа не можеше да прави нищо повече, освен да се моли за нея.
Кафенето не бе от хубавите заведения за туристи в Кордина. Това бе крайбрежен бар, който разчиташе на тълпите от риболовните и товарни кораби. Вътре масите бяха наблъскани, много от тях празни, и миришеше на цигарен дим и алкохол. Можеше и да е по-лошо, помисли Хана, като влезе вътре, но във всички случаи не бе място, където би се въртяла сама жена, освен ако не си търсеше белята.
Въпреки това появата й не предизвика особено вълнение. С простите си сиви панталони и пуловер тя почти се сливаше със стената. Шепата жени, които вече бяха вътре, бяха по-интересни обекти. Ако успееше да свърши бързо, можеше да не й се налага да отблъсква някой от местните.
Хана седна на бара и си поръча бърбън, чист. Докато й го сервират, бе успяла да огледа помещението. Ако Рийв наистина бе поставил тук двама агенти, то те наистина бяха добри. Рядко й се случваше да не успее да разпознае някой от своите.
Десет минути пи мълчаливо. След това от една от масите стана един мъж и се запъти към нея. Тя продължи да пие, въпреки че всичките й мускули се напрегнаха. Мъжът заговори на френски с натежал от уискито глас:
— Тъжно е една жена да пие сама.
Хана се успокои достатъчно, за да усети раздразнение. Отговори му с най-сухия си английски тон:
— Още по-тъжно е за жената да не може да остане сама, когато така иска.
— Такава невзрачна жена не бива да е толкова придирчива — изръмжа той, ала си отиде. Тя почти се усмихна. В този момент през вратата влезе друг мъж.
Бе облечен в моряшки дрехи, с ниско нахлупена над очите шапка. Под нея лицето му бе силно загоряло и изпито. Този път Хана се напрегна, защото бе сигурна.
Въпреки това, когато мъжът се приближи и седна до нея на бара, тя лениво вдигна чашата си.
— Знаете ли колко е часът, мадмоазел?
— Да, дванадесет без петнадесет.
— Благодаря. — Той направи знак да му донесат питие. Мина още минута, докато въртя чашата в ръцете си. — Тази вечер е топло.
— Да, малко.
Не казаха нищо друго. Зад тях една компания започна да пее, на френски и фалшиво. Виното се лееше свободно, а нощта бе още в началото си. Мъжът довърши питието си и излезе. Хана изчака само миг, преди да го последва.
Той я чакаше на ъгъла на кея. Там бе почти тъмно, така че бе по-скоро сянка, отколкото човек. Тя се приближи. Знаеше, че това за нея можеше да е начало, а може и край.
— Вие имате информация. — Той отново говореше английски, любезно и без никакъв акцент, както бе говорил и на френски. Дебок добре си подбираше хората, помисли Хана и кимна. — Ще отидем с лодка. — Посочи към малка моторница.
Тя знаеше, че няма избор. Можеше да откаже, а можеше и да продължи. Макар да разбираше, че в морето няма да има подкрепление, дори не се и замисли за първата възможност. Крайната й цел бе Дебок. Той бе в основата на всичко.
Без да се колебае, Хана прекрачи в лодката и седна на кърмата. Спътникът й мълчаливо се разположи до нея, отвърза лодката и запали. Моторът изгърмя като гръмотевица.
Хана пое дълбоко въздух. Беше поела по пътя си.
СЕДМА ГЛАВА
Рийв щеше да бъде бесен. Хана се опря с ръка да запази равновесие, когато моторницата набра скорост. Той можеше да си го позволи, ала тя трябваше да запази спокойствие.