— Добре. — В гласа му сега се долавяше нотка на любопитство. — Десет минути, Рикардо. — Взе плика и разчупи печата.
Малко по-късно Хана оправи пуловера си. Обискът й се бе сторил по-скоро досаден, отколкото унизителен. Кармин бе взела камата й, ала тя бе очаквала това. Пистолетът й бе у Рикардо. Сега бе сама и невъоръжена насред морето. Все още можеше да разчита на съобразителността си.
Когато Рикардо отвори вратата, Хана стоеше в средата на каютата.
— Моите извинения за неудобството, лейди Хана.
— Малка досада, Рикардо. — Не й бе донесъл чантата, ала тя не каза нищо. — Надявам се да няма още много.
— Нищо повече. Бихте ли дошла с мен?
Хана го последва, като вървеше с лекота по поклащащата се яхта. Както забеляза, тя бе с размера на малък хотел. И имаше аварийни изходи, за случай на нужда. Килимът, по който вървяха, бе тъмночервен. В каютата, в която я обискираха, имаше старинно огледало и кадифена покривка на леглото. Имаше и илюминатор, през който можеше да се провре дете или слаба жена.
Рикардо спря до блестяща дъбова врата и почука два пъти. Без да чака отговор, натисна дръжката и с жест я покани да влезе. Хана пристъпи напред и чу как вратата се затвори зад нея.
Бе пищно, елегантно, дори претрупано. Сякаш бе оживяла Франция от осемнадесети век. Тук килимът бе с искрящия тъмносин цвят на кралете, а ламперията по стените бе излъскана като огледало. Два нежни свещника разпръсваха светлина над старинно дърво и плюшени тапицерии. Леглото с кралски размери бе драпирано с брокат. А цветовете бяха живи, почти ярки.
Ароматите на нещо цветисто и на нещо старо се смесваха в странно привлекателна и странно смущаваща миризма. Колекцията от кристални животни потрепваше като жива от лекото полюляване на яхтата.
Отне й само секунди да забележи всичко това. Колкото и да бе величествена и екстравагантна стаята, над нея доминираше мъжът, който седеше зад бюрото от епохата на Луи Шестнадесети. Хана не усети злото, което бе очаквала. Знаеше, че когато човек срещне наистина лоши хора, често го побиват тръпки от ужас. Това, което видя, бе строен и красив мъж, около петдесетгодишен, с буйна сребриста коса и изваяно аристократично лице. Бе облечен в черно, което подчертаваше почти поетично бледата му кожа. Очите му също бяха гарвановочерни. Сега те я разглеждаха изпитателно, докато плътните му красиви устни се усмихваха.
Бе виждала негови снимки, разбира се. Бе изучила всяка трошичка информация, събрана за него през последните двадесет години. И въпреки това… И въпреки това не бе подготвена за чувствеността, която сякаш се излъчваше от него.
Това бе мъж, за когото бяха умирали жени. Сега го разбираше. Бе мъж, за когото други мъже бяха убивали, без да задават въпроси. Разбираше и това. Стоеше на десет стъпки от него и усещаше силата му.
— Лейди Хана. — Той се изправи бавно и грациозно. Тялото му бе стройно, почти нежно. Ръката, която й протегна, бе тясна и красива, с пръстени с диаманти на показалеца, средния и безименния пръст.
Тя не можеше да се колебае, макар да чувстваше, че ако ръката й докосне неговата, ще бъде изтръгната от това, което познава, и запратена в нещо непознато и плашещо.
Хана се усмихна и пристъпи напред.
— Мосю Дебок. — С удоволствие видя леката му изненада, че го назовава по име. — Много ми е приятно.
— Моля, седнете. Ще пиете ли едно бренди?
— Да, благодаря. — Тя избра мек стол с висока облегалка, обърнат към бюрото. От скрити високоговорители се носеше музика. Шопен. Заслуша се в мелодията, докато той отиде до един емайлиран шкаф и извади бутилка. — Яхтата ви е изключителна, мосю. — Зад бюрото имаше картина. Една от шестте, за които Хана знаеше, че само преди година бяха откраднати от частна колекция. Тя самата бе помогнала да се извърши кражбата.
— Обичам красотата. — Дебок и подаде брендито и после, вместо да отиде зад бюрото, седна до нея. — За ваше здраве, мадмоазел.
— И за ваше. — Хана отново му се усмихна и отпи.
— Може би ще ми кажете как научихте името ми.
— Имам навика да знам за кого работя, мосю Дебок. — Поклати глава, когато той извади кутия цигари и й предложи. — Трябва да ви поздравя за охранителната система и за персонала ви. Не беше лесно да се открие кой… Да кажем, властва.
Той вдъхна дима бавно, като човек, който обича изискания вкус.
— За мнозина се е оказвало невъзможно.
Очите й, които го гледаха, бяха спокойни и леко развеселени.
— За мен малко неща са невъзможни.
— За други се е оказвало фатално. — Тя само се усмихна и Дебок го остави да отмине. Биваше си я, както каза Рикардо. — Сведенията ми за вас са много ласкателни, лейди Хана.