После пръстите му бяха върху лицето й, нежно. Устните му галеха, успокояваха и искаха толкова малко в замяна. Ръката й върху дръжката се стегна и в отговор на целувката, и от страх за него. Бенет я прегърна през кръста, отново за да я успокои. Тя усещаше как сърцето й се къса. Обичаше го, а знаеше, че не може. Искаше целувката да бъде не повече от това, което бе — сливане на устни, символ на чувства. А всъщност беше, трябваше да бъде средство да даде на мъжа под тях време да избяга.
Тогава Бенет щеше да бъде в безопасност. Само за няколко секунди Хана изля сърцето си в целувката. Той щеше да бъде в безопасност и тя щеше да може отново да диша.
Бенет усети промяната и сърцето му затуптя. Бе си я представял изгубена в тъмното, сама, бе си представял, че има нужда от успокоение и физически контакт. И понеже мислеше така, се опита да забрави за собствените си желания и я целуна както би я целунал приятел, със симпатия и разбиране. Отговорът й бе светкавици и гръмотевици. Пръстите му върху лицето й станаха по-твърди и той прошепна името й.
Лампите изведнъж светнаха.
Всичко стана много бързо, но Бенет щеше да го запомни за цял живот, всяко движение, всеки звук. Нямаше време за страх, само се изненада, а после всичките му илюзии се разбиха на пух и прах.
Когато лампите светнаха, той се напрегна. Хана в този момент разбра, че човекът на Дебок не бе избягал, както се бе надявала. Знаеше, че той чака да се възползва от предоставилата се възможност. Без секунда колебание тя се измъкна от прегръдките на Бенет и почти го изхвърли през вратата. Мъжът бе извадил пистолета си, ала Хана също. И бе много бърза.
Бенет видя мъжа с оръжието му и се хвърли от вратата да я защити в момента, в който тя стреля. За миг той просто се вторачи потресено, когато мъжът падна и не помръдна повече. После видя пистолета в ръката на Хана. Изненадата дойде и си отиде. Лицето му стана съвсем безизразно. Когато заговори, гласът му бе много любезен:
— Каква игра играеш и за кого?
Тя никога преди не бе убивала. Бе обучена, разбира се, но никога не бе отнемала живот със собствените си ръце. Докато стоеше и гледаше надолу, пистолетът се изплъзна от пръстите й. Когато се обърна към Бенет, лицето й беше пребледняло, очите й потъмнели.
— Ще трябва да ти обясня, ала сега не е моментът. — Чу тропот от бягащи крака и се опита да се овладее. — Моля те, довери ми се.
— Интересно искане точно в този момент. — Бенет се опита да я отмести, за да слезе долу при мъжа.
— Бенет, моля те. — Хана го хвана за ръката да го спре. — По-късно ще ти кажа каквото мога. Можеш да го провериш от Рийв и от баща ти.
Усети как мускулите му се стегнаха.
— Баща ми?
— Моля те, заради него, заради семейството ти, изиграй това с мен. — Пъхна пистолета в ръката му миг преди да се появи Рийв с петима охранители по петите му. Сега си позволи да се отдаде на ужаса. Както обикновено, истината бе най-доброто прикритие.
— Той се опита да застреля принца. — Хана остави гласа си да потрепери и се облегна тежко върху Бенет. — Щеше да го убие. Ако Бенет не беше… — Замълча и зарови лице в рамото му.
Бенет не помръдна, макар че не се опита да й противоречи. Сега нямаше успокояващи ръце, нямаше прошепнати утешителни думи. Рийв се наведе над тялото, после вдигна очи и срещна погледа на Бенет.
— Добре че си бил бърз… И точен. — Не бе стреляно от 9-милиметровия пистолет, който лежеше до трупа. Очите му само за миг се спряха върху Хана. — Ще се оправим с това без много шум.
Устните на Бенет се изкривиха, но не в усмивка.
— Разбира се.
— Би ли отишъл в ложата? — Рийв направи знак на двама от стражите да го придружат. — Няма да казваме нищо на семейството, преди да можем да останем сами. — Вдигна с един молив пистолета за спусъка. — Полицията ще влезе през задния вход.
Бенет с жест отпрати стражите. За пръв път Хана го видя да се държи така царствено арогантно.
— Искам да говоря с теб. Насаме. Веднага.
— Добре. — Бе видял прекалено много, Рийв знаеше. Трябваше бързо да се оправи с това. — Тогава в кабинета на Ив. Би ли ми дал няколко минути първо да свърша тук?
— Имаш десет минути — отсече Бенет и обърна гръб на всички тях.
— Бих искала да се върна в двореца. — Хана стоеше на стълбите, вече сама. Ръцете й, побелели на кокалчетата, стискаха чантичката. — Не се чувствам добре.
— Погрижете се за кола и шофьор — нареди Рийв на един от стражите. На друг даде пистолета на мъртвия мъж, после изкачи стълбите и обви ръка около раменете на Хана. — Ще ви изпратя. — В момента, в който се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, гласът му стана делови и професионален: — Какво стана?