Но никога не бе желал така.
Нежността бе забравена така, както и отмъщението. Бенет зарови ръце в косите й и я привлече към себе си. Зъбите му се впиха в долната й устна, изпращайки зашеметяващи искри удоволствие през нея. После той започна бързо да се движи, като остави устните й незадоволени, докато целувките му измъчваха и усмиряваха навсякъде, докъдето достигаха.
Отново се надигна паника, ала толкова преплетена с възбуда, че Хана не можеше да ги различи. Уплашена и разгорещена, тя се опита да го отблъсне, когато с внезапност, която я остави без дъх, Бенет я прехвърли през върха. Тялото й се сви, почти в самозащита, след това се изпълни с огнен поток, от който кръвта й закипя. Освобождаването дойде като буйна вълна, след като извика името му със съзнанието, че никой освен него няма никога да я доведе дотук.
Бе слаба и разтреперана. Дланите, които се бяха впили в чаршафите, лежаха отпуснати. За момент имаше чувството, че се носи по течението. После той отново разпали пламъците.
Това бе искал за нея, от нея. Кожата й под ръцете му бе влажна и мека. Хана отново се раздвижи под него. На лунната светлина Бенет видя лицето й, замаяно от страст, зачервено от удоволствие. Хвана с две ръце бедрата й и обходи с целувки тялото й. Усети момента, в който силата отново нахлу в нея.
Все още трепереща, все още задъхана, тя посегна към панталоните му. Бе опитала, бе вкусила и искаше още. Искаше всичко. Докато смъкваше дрехите му, той гъделичкаше с върховете на пръстите си вътрешната част на бедрата й и я възбуждаше непоносимо. Видя как очите й се отвориха потресено, когато я докара до следващия връх и тялото й се изви към него. И после, докато мускулите й бяха омекнали като восък, устните му отново бяха върху нейните и я подканяха да поеме следващото пътешествие.
Бенет бе като наркотик. Ръцете й бяха натежали като олово, когато се опита да ги вдигне към него. Виеше й се свят от потока усещания. Зрелият аромат на страстта заливаше и двама им, така че кожата им бе мокра и гореща. Хана чуваше собственото си накъсано дишане, докато се опитваше да се фокусира върху лицето му.
Очите му бяха златисти, като на котка преди скок. Тя си го спомни как изглеждаше върху гърба на жребеца — дързък, опасен. Потрепери веднъж, после се предаде. С отворени очи и открито сърце го привлече към себе си.
Разтвори се. Той я изпълни.
Препускането беше бързо и безразсъдно. Без да намаляват ход, се хвърлиха с главата надолу в пропастта.
Мълчанието сякаш се проточи вечно. Хана се бе свила в нея и го чакаше да я остави. Макар че съзнанието й още не се бе прояснило, някакъв разум се бе върнал в него. Покрита от тъмнината, пред себе си тя можеше да признае, че никога вече няма да бъде същата. Бенет бе пробил старателно полираната обвивка и бе покорил вътрешната жена, жената, която мразеше. Хана не можеше да му каже, че го обича, че вече скърби за загубата на това, което всъщност никога не бе имала, и че ще прекара остатъка от живота си, копнеейки за него.
Той искаше да протегне ръка, да я привлече към себе си и да погали косите й под лунната светлина. Нямаше да бъде възможно отново да я докосне. Бе взел в гнева си това, което някога бе мечтал да вземе нежно. Чувството за вина бе реално и натежало, въпреки че усещането за предателство се бе върнало.
Жената, в която се бе влюбил, не съществуваше. Тя бе дори не и илюзия, а по-скоро лъжа. А сега той бе сторил това, което бе избягвал дори в най-дивите си моменти. Бе правил любов с една непозната. И, Господ да му е на помощ, беше се влюбил в нея.
Дали я бе наранил? Искаше му се да я попита, но се въздържа. Не можеше да си позволи да изпитва съжаление или щеше да се направи на глупак и пред тази нова Хана. След честта идваше гордостта. Ако бе жертвал едното заради гнева и болката, можеше да се вкопчи в другото.
Стана и прокара ръка през косата си. Как можеше да я обича, когато дори не я познаваше? Как можеше още да обича жената, за която вече знаеше, че никога не е съществувала?
Облече се мълчаливо, докато тя лежеше неподвижно на леглото.
— Изглежда, че сега и двамата сме се използвали един друг.
Хана отвори очи. В тях нямаше сълзи. Слава Богу, че поне толкова сила още имаше. Бенет стоеше до леглото, гол до кръста, стиснал в ръка разкъсаната риза.
— Можем да приемем, че сме наравно.
— Можем ли? — Пръстите му върху ризата побеляха. Почти направи крачка към нея, преди да се насили да се обърне и да я остави сама.
Тя лежа и слуша тъмнината до изгрев слънце.
— Имаш въпроси — започна Арманд, когато се изправи пред най-малкия си син. Утринната светлина, която струеше през отворените прозорци, бе достатъчно ярка, за да покаже ясно следите от безсънната нощ и върху двете лица. — Предпочитам да изчакаш с тях, докато свърша.