— Значи няма за какво да се безпокоиш. — Покри дланта й със своята. — Вече трябва да си разбрала, че Бисетови са неразрушими. Поне може да си благодарна, че засега Алекс е зает, иначе щеше да се върти около теб.
Тя успя да се усмихне.
— Прав си.
Бенет се изправи и се усмихна на Габриела.
— Надявам се, че можем да ти имаме доверие да я наглеждаш… Макар че и ти не изглеждаш в най-добрата си форма.
— Винаги си бил кавалер.
— За какво са братята? — Искаше му се да ги прегърне и двете, да им каже, че нищо и никой няма отново да ги нарани. Вместо това дръпна косата на сестра си. — Ще ви оставя да се заемете отново с несъмнено увлекателната си работа.
Едва бе стигнал до стълбите, и Габриела го повика:
— Бен!
Той се обърна и макар че бе готов да се усмихне, изражението й го спря. Габриела погледна през рамо, за да е сигурна, че са достатъчно далеч от кабинета на Ив, и хвана ръката му върху парапета.
— Рийв почти не говори с мен за някои неща. — През очите й пробяга следа на гняв, после изчезна. — Това е нещо, с което трябва да се примиря. Но особено след като веднъж изгубих всичко, имам добър инстинкт, когато става дума за семейството ми.
— Знам, че си разтревожена. Всички сме разтревожени.
— Не е само това, макар че всичко опира до Дебок и неговата фикс идея да ни унищожи. Още сънувам сънища, след всичките тези години. — Спомняше си една колиба, тъмнината, страха.
— Бри… — Бенет докосна бузата й. — Нищо такова няма вече да се случи.
Тя леко затвори пръсти около китката му.
— И те помня прострелян и облян в кръв на пода на терасата. Помня как седях в болницата, докато Ив беше на границата между живота и смъртта. Дебок… — Лицето й бе много бледо, ала в него и в ръката й върху неговата имаше сила. — Всичко идва от Дебок. И той не е довършен.
— Ще бъде. — В гласа му, в очите се появи нещо опасно. — Обещавам ти го.
— Искам да внимаваш, Бенет.
Той се усмихна и опасното изражение в погледа му изчезна.
— Как мога да не внимавам, кога го около мен има толкова охрана, че дъх не мога да си поема?
— Много да внимаваш — повтори Габриела. — Не знам някога да си носил пистолет в театъра.
Тя знаеше, че това бе лъжа. Нямаше нужда да му го казва, достатъчно бе да погледне в очите и знаеше, но не го разбираше. И понеже това бе Габриела, тя нямаше да спре, преди да го разбере.
— Остави го засега.
— И Рийв така ми казва. — Габриела махна нетърпеливо с ръка. — Как мога да го оставя? Става дума за моето семейство.
— Знам само, че скоро всичко ще свърши. Междувременно трябва да се държим заедно. Нещо се прави, Бри. Разчитай на това.
— Това правя. — Тя знаеше, че няма да е честно да го притиска, затова го пусна. — Искам да ми обещаеш да не вършиш нищо необмислено.
— Какво мнение имаш за мен!
— Бен, моля те.
— Добре, обещавам. — Той отново я целуна. — Обожавам те, макар че си докарала на бял свят Дориан само за да ми вади душата. — Потупа я по ръката и тръгна надолу по стълбите. — Довиждане засега.
Бри го проследи с поглед, ала тревогата си остана.
— Довиждане.
Хана не бе в стаята си. Бенет влезе, видя, че бе празно и отново се притесни. Пак ли бе излязла? И в момента ли излагаше себе си на опасност, за да защити неговото семейство?
Не можеше да понася това. Не можеше да приеме мисълта, че тя рискуваше живота си, че закриваше тялото му със своето, както бе сторила снощи. Той бе човекът, който защитаваше, независимо дали ставаше дума за семейство, приятел или родина. Как можеше да не защитава жената, която обичаше?
Докато се въртеше из апартамента й, се приближи към гардероба. Там имаше малка емайлирана кутия с изрисуван на капака паун. Бен прокара пръст по нея и се запита откъде ли я има Хана. Подарък? От кого? Или си я бе купила от някое малко магазинче в Лондон? Трябваше да знае дори тези незначителни подробности за нея. Не можеше ли тя да разбере, че за да се справи с чувствата си към нея, трябваше да познава жената, на която ги бе дал?
Вдигна поглед и в огледалото видя отразено леглото, където предишната нощ се бяха борили, бяха се любили. Ако застанеше съвсем неподвижно, можеше почти да чуе във въздуха ехото от страстта и откриването. Щеше ли Хана да го мрази заради това? Въпреки че любенето за нея беше също толкова всеотдайно и потресаващо, щеше ли да му прости, че я накара насила да свали всички бариери?
Бе се държал грубо… Той сведе поглед към ръцете си, обърна ги и разпери пръсти. Цял живот толкова се бе старал никога да не нарани жена. А сега, когато бе намерил единствената жена, бе сторил точно това, и то напълно съзнателно.