— Вярно е. Ала сега съм напълно наясно със ситуацията. Прочетох досието ти.
Тя въздъхна. Нищо ли, което представляваше или бе направила, не бе вече само нейно?
— Много добре тогава, въпросите ти са получили отговор, любопитството ти е задоволено. Знаеш всичко за мен. Надявам се, че си се забавлявал.
— Не съм ги чел за забавление — сопна й се той. — По дяволите, Хана, аз имам право да знам.
— Ти нямаш никакви права над мен. Не съм ти нито служителка, нито поданичка.
— Ти си жената, която снощи заведох в леглото.
— За това е най-добре да забравим. Недей. — Тялото й се напрегна, когато Бенет пристъпи напред. — Никога повече не ме докосвай.
— Добре. — Той също замръзна. — Но ние и двамата знаем, че някои неща не могат да бъдат забравени.
— Грешките могат — възрази тя. — Аз съм тук като агент на МОС, за да защитавам теб и семейството ти, да спра плановете на Дебок да разруши Кордина и да избегна последствията, които това може да има в Европа. Ще направя всичко, което може да се направи, за да осигуря това, ала няма да ти позволя отново да ме унижаваш. — Сълзите пак я ослепиха. — Ох, по дяволите, не можеш ли да ме оставиш на мира? Тази нощ не беше ли достатъчно отмъщение за теб?
Това бе капката, която преля. Бенет сграбчи ръката й.
— Това ли е всичко, което означаваше тази нощ за теб? Отмъщение? Можеш ли сега да седиш тук и да ми казваш, че не си чувствала нищо, че не чувстваш нищо? Колко изтънчена лъжкиня можеш да бъдеш?
— Няма значение какво съм чувствала. Ти искаше да ме накажеш и го стори.
— Исках да те любя и го сторих.
— Престани. — От това я болеше, повече, отколкото можеше да понесе. Блъсна го, но той само я хвана по-здраво. От движението върху тях се посипаха цветовете на глицинията. — Мислиш ли, че не виждах колко ме мразиш? Ти ме гледаше и ме караше да се чувствам низка. Десет години съм се гордяла с това, което правя, а ти дори това ми отне.
— Ами ти? — Гласът му бе тих, ала в него ясно се долавяше гняв. — Можеш ли да ми кажеш, че не знаеше, че бях влюбен в теб? — Хана се опита да отскубне пръстите си, но Бенет ги стисна по-силно. — Ти знаеше, че съм влюбен в жена, която не съществува. Една скромна, стеснителна и искрена жена, на която исках да покажа само нежност и търпение. За пръв път в живота ми имаше жена, на която можех да дам сърцето си и доверието си, а тя се оказа само мираж.
— Не ти вярвам. — Ала искаше да му вярва и сърцето й започна да бие по-бързо. — Ти беше неспокоен, дори отегчен. Аз те развличах.
— Аз те обичах. — Той вдигна ръка да задържи лицето й много неподвижно, много близко. Хана видя очите му такива, каквито ги бе видяла предишната нощ. Златисти от страст. — Ще трябва да го приемеш.
— Бенет…
— А когато снощи дойдох в стаята ти, открих една друга жена, която ме беше лъгала и използвала. — Прокара ръка през косите й и фибите се разпиляха. — Жена, която се люби като вещица — промълви той, когато косите й паднаха тежко върху ръцете му. — И я исках също толкова силно, но без тези нежни, сладостни чувства. Господ да ми е на помощ, още я искам.
Когато устните му се спуснаха към нейните, тя не възрази. Бе видяла истината в очите му. Беше я обичал. Или поне бе обичал това, на което се бе правила. Ако страстта бе всичко, което можеше да й даде сега, Хана щеше да я вземе. Заради дълга бе жертвала любовта, ала дори заради дълга нямаше да жертва трохите, които й бяха останали.
Обви ръце около него. Може би, ако можеше да му даде страст, някой ден Бенет щеше да й прости останалото.
Колко лесно можеше да се изгуби в нея. Желанието бе гневно и болезнено, но това сякаш нямаше значение. Устните й бяха топли, тялото й стройно и притиснато към неговото. Ако това, което изпитваше Хана към него, не беше любов, поне беше желание. По-рано се бе задоволявал с не повече.
— Кажи ми, че ме искаш — настоя той, докато устните му отчаяно обхождаха лицето й.
— Да, желая те. — Не бе предполагала, че може да усеща едновременно тържество и поражение.
— Ела сега с мен.
— Бенет, нямам право. — Зарови лице в шията му, за да поеме още мъничко от него. — Аз съм тук само защото…
Преди да бе успяла да довърши, той я хвана за раменете и я отдръпна от себе си.
— Днес, само за един ден, ще оставим настрани твоите и моите задължения.
— А утре?
— Утре ще дойде, независимо дали го искаме, или не. Дай ми няколко часа, Хана.
Би му дала целия си живот, и по някакъв начин знаеше, че би било по-лесно, отколкото това, което искаше той сега. Ала въпреки това сложи ръката си в неговата.
Тръгнаха с конете. Докато галопираше до него, тя разбра, че Бенет добре знаеше пътя. Навлязоха в гората, в която веднъж вече бяха яздили, и той поведе. Всеки път, когато в нея се надигаха съмнения, Хана ги потискаше. Щеше да вземе няколкото часа, които й се предлагаха.