— Ако желаете. — Бенет отново пъхна ръце в джобовете си и продължи да я гледа. — Бяхте със синя рокля, толкова светлосиня, че беше почти бяла.
Тя вдигна вежди. Нямаше нужда да й се казва, че едва ли я бе забелязал. Фактът, че не я бе забелязал, а въпреки това си спомняше цвета на роклята й, я накара за момент и се замисли. Такава памет би могла да бъде полезна… Или опасна.
— Ласкаете ме, Ваше Височество.
— Старая се никога да не забравям жена.
— Да, вярвам, че е така.
— Славата ми върви пред мен. — За миг той се намръщи, после се усмихна безгрижно: — Притеснява ли ви да сте сама в градината на лунна светлина с…
— С развратния принц? — довърши Хана.
— Наистина четете — измърмори Бенет.
— Непрекъснато. Не, ваше височество, чувствам се съвсем добре, благодаря ви.
Той отвори уста, после се засмя и отново я затвори.
— Лейди Хана, рядко са ме поставяли така на мястото ми.
Значи беше бърз — още нещо, което трябваше да запомни.
— Моля за извинение, сър. Не съм имала такова намерение.
— Как ли пък не. Ала го направихте добре. — Бенет хвана ръката й и откри, че тя бе студена и сигурна. Може би тази жена щеше да се окаже съвсем не толкова скучна, колкото бе предполагал. — Аз би трябвало да ви се извиня, задето се пошегувах с вас, но няма да го сторя, след като вие очевидно толкова добре се справяте. Започвам да разбирам защо Ив иска да сте тук.
Хана отдавна се бе научила да не допуска никаква форма на чувство за вина. Така стори и сега.
— За кратко време започнах много да я харесвам и се зарадвах на възможността да поживея няколко месеца в Кордина. Признавам, че вече съм влюбена в малката принцеса Мариса.
— Още няма и годинка, а вече властва в двореца. — Изражението на Бенет се смекчи при мисълта за първото дете на брат му. — Може би защото прилича на Ив.
Тя издърпа ръката си от неговата. Бе чувала клюки, че Бенет е наполовина, а може би повече от наполовина влюбен в жената на брат си. Нямаше нужда човек да е толкова талантлив наблюдател като нея, за да долови симпатията в гласа му. Хана си каза да запомни и това. Можеше по-късно да й потрябва или не.
— Ако ме извините, сър, би трябвало да се върна в стаята си.
— Още е рано. — Той усети, че не му се иска да я пусне да си отиде. Не бе очаквал, че с нея се говори толкова лесно, нито че ще иска да говори с нея.
— Имам навика да си лягам рано.
— Ще ви изпратя.
— Моля, не си правете труда. Знам пътя. Лека нощ, Ваше Височество. — Тя бързо се сля със сенките, а кучетата излаяха и затупаха с опашки в краката му.
Какво имаше в нея, зачуди се Бенет и се наведе да успокои хрътките си. На пръв поглед изглеждаше толкова безлична, че почти се сливаше със стената. И въпреки това… Не знаеше. Ала докато се връщаше към двореца с кучетата по петите му, реши да разбере. Ако не друго, като се разровеше под добре възпитаната външност на лейди Хана, нямаше толкова да мисли за Дебок.
Хана не изчака да види дали той я следва, а бързо влезе в двореца през градинската врата. Бе родена с таланта да се движи безшумно, толкова незабележимо, че би могла да се изгуби сред тълпа от трима души. Този талант бе развила до умение, което й служеше добре.
Беззвучно изкачи стълбите, без да поглежда назад. Ако трябва да проверяваш дали те следят, значи вече си загазил. Когато влезе в стаята си, заключи вратата и свали практичните си дрехи. Тъй като жената, чиято роля играеше, никога не би оставила дрехите си разхвърляни, тя ги събра, хвърли им един кратък неодобрителен поглед и старателно ги прибра в гардероба си.
Провери дали пердетата са спуснати и смъкна грозната вечерна рокля. Макар да мислеше, че мястото й е на боклука, внимателно я закачи на закачалката.
Остана само по къс дантелен комбинезон, тъничка жена с млечнобяла кожа и дълги бедра. Измъкна фибите от косите си и с въздишка на искрено удоволствие ги пусна да паднат тежко до кръста й.
Всеки, който познаваше лейди Хана Ротчайлд, би се потресъл от превъплъщението. Толкова цялостна, толкова вкоренена бе ролята, която тя играеше вече почти десет години.
Лейди Хана имаше слабост към коприна и бретонски дантели, но си ги позволяваше само при нощниците и бельото. Ленените рокли и костюмите от груб вълнен плат повече подхождаха на образа, който с такъв труд бе създала.
Тя обичаше да чете ужасяващи трилъри в горещата вана, ала на нощното си шкафче държеше томче от Чосър и ако я попитаха, можеше да цитира и обсъжда няколко мъгляви страници от него.
Бе въпрос не на раздвояване на личността, а на необходимост. Ако се замислеше дълбоко, би заявила, че се чувства добре и с двете си самоличности. Всъщност, през повечето време харесваше безстрастната, възпитана и ненатрапчиво хубава Хана. Иначе никога не би търпяла дълго тези разумни обувки.